Кен Сколс - Песнопение

Горянските съгледвачи можеха да бъдат горди. Ловуваха и рибарстваха шест седмици, за да доставят необходимите продукти. Бяха пратили ездачи до всички краища на Познатите земи за най-добрите напитки. Дори бяха наели готвачи от Изумрудения бряг — да разучат горянските рецепти и да ги обогатят с южняшки вкусове.

Рудолфо се засмя. Тази нощ вляво от него щеше да седи блатният крал, а вдясно — ентролузианският посланик. Ентролузианците бяха изпратили посланик, защото Ерлунд бе зает с потушаването на бунтове в делтата. Вуйчо му Сетберт бе унищожил Уиндвир с надеждата да засили ентролузианската икономика, като анексира Деветте горски дома с помощта на подставения си папа. Рудолфо и съюзниците му бяха оказали съпротива, бяха разкрили плановете на Сетберт и в крайна сметка надзорникът бе съден и екзекутиран заради геноцида срещу андрофрансинския орден и неговият град.

Колко време беше минало? Шест месеца? Седем? Имаше чувството, че са изтекли години. Левга след левга в бумащина. Срещи, продължаващи с часове. Цели дни, без да види небето над себе си или да усети вятъра в гърба. За последно седеше на това място в края на лятото, шатрата на книговезците още бе опъната, а металните хора, горяните и последните андрофрансини се опитваха да възстановят, доколкото могат, Великата библиотека на Уиндвир.

Сега вече бе зима и шатрата бе прибрана. Масите бяха складирани в подземията на седмото имение, а книгите препълваха коридорите и свободните стаи. Поне до последните дни, когато се оказа, че ще имат нужда от пространство.

Рудолфо се зачуди къде ли са преместили всичките книги. И кога точно се бе случило?

Това малко го притесни. „Дори не съм забелязал.“ Едно време долавяше дори най-малката промяна в брадата на някого от съгледвачите си. А сега цяла планина от книги изчезваше изпод краката му и минаваха дни, без да се усети.

Чу тракане и леко свистене, и се обърна да поздрави металния си приятел.

— Лорд Рудолфо? — чу се металически глас.

— Исаак. Успя да ме намериш.

Исаак пристъпи напред.

— Да, милорд. — Той приглади андрофрансинското си расо с метални пръсти. — Надявам се, че сте доволен от инспекцията?

Рудолфо се засмя. Трябваше да се досети, че металният човек ще се разтревожи.

— Свършил си чудесна работа, Исаак.

Мехослугата примигна.

— Всъщност има и много други, които работят, освен мен. Списъкът е доста дълъг, но го пазя в кабинета си. А ако искате, мога да изрецитирам…

Рудолфо вдигна ръка.

— Просто предай поздравленията ми на всички.

Исаак кимна.

— Благодаря, милорд. Служим на светлината.

— Така е. Но наистина, Исаак, ти си великолепен ръководител.

Металният човек наклони леко глава.

— Благодаря, милорд. Ако може да добавя, лейтенант Небиос ми беше от огромна полза.

Рудолфо бе забелязал ръководните качества на Неб, докато се занимаваше с гробокопачите в Уиндвир. Още тогава бе разбрал, че от младежа ще излезе чудесен капитан. А някои от методите на Исаак изглеждаха учудващо сходни.

— Значи той те съветва?

Исаак примигна отново.

— Направих проучвания и ги сравних със записките в библиотеката относно наблюденията върху динамиките на ръководенето. — Той помълча малко и от радиатора на гърба му блъвна пара. — Неб е роден командир.

Рудолфо кимна и поглади брадата си.

— Да, и аз го забелязах. — Освен това блатните виждаха в Неб човека, който един ден щеше да открие и да ги заведе в новия дом, обещан в Книгата на сънуващите крале.

Рудолфо се обърна към гората и дома си.

Слънцето се бе скрило и светлините от имението и градчето го привличаха. Небето преминаваше от лилавеещо към черно, звездите искряха с живот, а полумесецът на синьо-зелената луна надничаше изпод воала на облаците. Рудолфо си пое дълбоко въздух и усети миризмата на печено месо от кухните.

— Време е да се подготвим за празненството. — Той тупна Исаак по рамото и усети хладния метал под грубоватото вълнено расо.

Исаак кимна.

— Лейди Там прати един съгледвач да ви търси. Казах му, че лично ще ви извикам.

Рудолфо се засмя. Допреди няколко седмици тя щеше да се появи лично, но речната жена настояваше вече да си почива. Джин се съпротивляваше първоначално, но накрая се съгласи с акушерката и се насили да остане в леглото. Рудолфо знаеше, че не трябва да дразни тигъра в клетката.

— Вече приключих тук. Ела с мен — подкани той Исаак.

Тръгнаха мълчаливо покрай масивните разпръснати камъни, които постепенно придобиваха форма в здрача. Въздухът беше студен и дъхът на Рудолфо се виждаше. Двамата вървяха внимателно по миналоседмичния сняг, докато се спускаха по хълма, който постепенно превръщаше Деветте гори в център на Познатите земи.