Кен Сколс - Песнопение

Нищо чудно, че Сетберт бе нападнал. Надзорникът бе решил, че орденът възнамерява да нападне него.

Следваше единствената бележка от Там, единственото обяснение за работата му да запази светлината в горите на Рудолфо, както и за делата на баща му да създаде и да пречупи папа, който да сложи край на ордена и да предаде светлината в по-сигурни ръце.

„Те са искали да ни защитят.“

Андрофрансините се бояха от нещо отвъд Познатите земи. Нещо, достатъчно могъщо, че да ги подтикне към оръжието, което бе опустошило Стария свят и бе причинило Епохата на смеещата се лудост. Те най-добре знаеха силата на това заклинание. Те държаха ключовете от Портата на пазителя и ровеха в Изпепелената пустош за останки от светлината. Виждаха лично какви са последствията дори след две хиляди години — пустиня от скали, храстчета, стопено стъкло и пепел от кости.

От каквото и да се бояха, трябваше да е изключително, за да върнат точно това оръжие.

Ами ако тази заплаха бе обърнала оръжието им срещу тях, използвайки Сетберт като пешка? Или по-лошо, ако страхът от външна заплаха бе изкуствено създаден за заблуда, целяща възстановяването на заклинанието и унищожаването на андрофрансините и тяхната библиотека? Това сочеше към мрежа от връзки, умения в шпионаж и фалшификация, достъп до архивите на ордена и решителност да се унищожи цял град. Влад Ли Там си оставаше най-подходящият кандидат. Но двамата се познаваха от деца и Петронус му вярваше, че Рудолфо е негово дело, но не и опустошението на Уиндвир.

„Защо тогава ми дава доказателствата?“

Тази работа носеше почерка на Там. А Влад бе действал бързо, бе разпуснал шпионската си мрежа и я бе изтеглил от Познатите земи. Кланът му определено беше намесен по някакъв начин. Защо иначе бе побягнал, изваждайки от играта широката система от куртизанки и шпиони, бе затворил банката, функционираща от поколения, и бе прехвърлил всичките си богатства на ордена, броени дни преди Петронус да дари всичко на Рудолфо?

А може би наистина имаше външна заплаха. Може би документът с подписа му не бе фалшифициран от Там, а от някоя скрита в самия орден група, с тайната цел да опази светлината на всяка цена.

Петронус се бе заел да открие какво става преди седем месеца, още докато кръвта на Сетберт не беше засъхнала.

Върна документите в торбата и отново се приближи до прозореца. Разплата. Чувството се засилваше, но нощта бе тиха. Полумесецът на синьо-зелената луна светеше в обсипаното със звезди небе. Петронус въздъхна и дръпна грубоватите завеси.

Смени расото с нощна риза, преди да се пъхне в леглото. Придърпа вълнените завивки до врата си и легна настрани, загледан в огнището. Играещата светлина не го успокояваше, но накрая сънят го грабна в студените си, но силни ръце. Огънят продължаваше и в сънищата му. Горящо село, изпепелен град. Кръв под ноктите му.

Събуди се от някакъв шум и се надигна, когато вратата на къщичката се отвори със замах. Пръстите му се свиха около дръжката на рибарския нож, който държеше под възглавницата.

Приглушеният от магия глас долетя от другия край на стаята, но не се виждаше нищо.

— И така греховете на П'Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.

Петронус се усмихна и посрещна разплатата с нож в ръка.

Уинтерия бат Мардик гледаше към градините на Рудолфо от балкона си и се чудеше как е дошла тук заради едно момче.

Глъчката от празненството на домакина изпълваше студената нощ и тя си представяше какво представление изнася Ханрик от нейно име. Беше странно да е блатен крал. Кралица впрочем. Скоро щеше да навърши пълнолетие и да вземе Падналата брадва и Плетения трон от Ханрик. Най-добрият приятел на баща й я беше обучил добре, заедно с андрофрансинския книжовник, когото бяха отмъкнали от крадците със сиви раса. Беше почти готова да разкрие тайната си пред останалия свят.

Нейните хора знаеха истината, но я пазеха ревниво. Бяха научили по трудния начин, че е по-добре блатните дела да си стоят в блатата. За пред останалите тя беше слугиня, пазена от краля по съмнителни причини. Знаеше, че андрофрансинските шпиони я смятат за пророчица и наложница. При нормални обстоятелства, когато бе сред племето си, тя управляваше спокойно и добавяше сънищата си към Книгата на сънуващите крале. Ала при подобни държавни събития нямаше място. Въпреки това не бе дошла да уважи раждането на наследника на Рудолфо, макар че поводът беше съвсем достоен за уважение.