Кен Сколс - Песнопение

Днешната среща и днешната целувка бяха по-силни от сънищата и част от нея се надяваше, че след като пирът свърши, той ще я намери и целуне отново.

Уинтърс пламна при тази мисъл въпреки студения вятър в лицето й.

— Глупаво момиче — укори се тя на глас. — Изобщо не се държиш като кралица.

Обърна се да влезе обратно в имението, когато чу далечен, но приближаващ шум, понесен от бриза. Усети трепване в стомаха и устата й се разкриви. Преди да успее да се овладее, краката й поддадоха и тя падна на заснежения под на балкона. Усети как тялото й се сгърчи, а думите се заизливаха в бурен пристъп на еуфорично откровение. Не знаеше защо, но се въртеше и извиваше всеки път.

„Трябва да се устои на небесата на всяка цена.“ Тя се остави на екстаза. Очите й се разшириха. Но този екстаз беше горещ и настъпателен и Уинтърс започна да изпитва болка. Заговори на езика на небесата. „Вятър от кръв, който пречиства. Студено желязно острие, което кастри увисналото на лозата.“

Пристъпът премина и тя се надигна бавно. Шумът беше по-силен и близък, идваше от гората, носеше се през града и стигаше портите на имението. Тя го разпозна. Трептенето в стомаха й се превърна в болезнен възел.

Седмото горско имение се намираше под трета тревога.

Влад Ли Там стоеше бос на изстиналия пясък и гледаше как слънцето обагря небето в лилаво с настъпването на утрото. Последните звезди изчезваха, а птиците оповестяваха приближаването на деня, засилвайки песните си със засилването на светлината. Въздухът беше топъл и влажен, а ветрецът откъм водата се плъзгаше по голата му кожа. Можеше да долови солта от морето, смесена със снощната пот. Момичето в хамака зад него се раздвижи с прозявка. Влад погледна през рамо към нея и се усмихна. Тя отвърна на усмивката и наклони глава. След това се надигна и тръгна по плажа.

„Несъмнено ще разкаже на баща си какво се случи.“ Влад се подсмихна.

Той се протегна, усети как крайниците и сухожилията му пукат. Беше се изненадал от себе си. На седемдесет и две години рядко се отдаваше на плътски удоволствия, но родството на Разпръснатите острови действаше на съвсем първично ниво. През последните седем месеца той спазваше островните ритуали и обичаи, участваше лично, когато се наложеше, или пращаше някого от синовете и дъщерите си, когато бе възможно. Повечето обичаи си приличаха и наподобяваха на примитивните социални правила, които бяха опазили преселниците в Новия свят. Далече от Познатите земи, Разпръснатите острови и отдалечените им селища следваха метод, с който бе добре запознат — разширяване на семейството, за да се създаде мрежа на доверие.

Пристигнаха вчера сутринта и спряха масивните железни кораби, задвижвани от пара, на видима дистанция от селото. Местните пуснаха син въпросителен дим и Влад им изпрати птица със зелената нишка на мира. Шестима от синовете му го откараха на брега с лодка и чакаха почтително, докато преговаряше с вожда. В крайна сметка се спряха на най-малката дъщеря на брата на вожда — млада, хубава и по-скоро палава, отколкото срамежлива. Влад Ли Там се усмихна при спомена за белите й зъби, които контрастираха с мургавата кожа и широките тъмни очи. Синовете му се оттеглиха, за да може да консумира стратегическия съюз, а той бе останал на подходящо разстояние от селището, за да покаже, че е пришълец.

Момичето се появи, когато луната се вдигна и започна да хвърля сини и зелени лъчи по сребърното море. То беше нетърпеливо и със сигурност не се отдаваше доброволно за пръв път в името на съюза между разпръснатите селища. Успя да поеме семето му два пъти в рамките на нощта и двамата се даряваха взаимно с удоволствие, а звуците, с които го изразяваха, бяха заглушени от прибоя и крясъците на маймуните и птиците в джунглата.

Беше хубава нощ и сега, щом момичето доложеше, че обичаите за родство са спазени и старецът се е доказал, щеше да последва пир с новите съюзници и всичките му синове и дъщери.

„Вече си твърде стар за това.“ И все пак, два пъти за една нощ! Той поклати глава и тръгна към прибоя, за да се изпикае. Остана така известно време, загледан в хоризонта.

В този край на света нямаше видими за невъоръжено око острови, но той си ги представяше по наизустената карта. Това бе десетият за последните три месеца. Всеки поставяше леко различаващи се искания, но повечето се осланяха на възможността за бъдещо поколение, което да обедини двете племена. Беше грубовато, но практично. Колкото по` на югозапад плаваха, толкова по-слабо населени ставаха островите. Местните живееха кротко и нямаха почти никаква представа какво се случва извън затворената им общност.