Кен Сколс - Песнопение

Беше дошла заради момче. Небиос бен Хебда, Водача. Снегът бе затруднил пътуването им до Деветте гори и бяха пристигнали едва тази сутрин за тихо, но публично посрещане. Ханрик спазваше етикета с грубовато примирение. Познатите земи виждаха огромен варварин с клончета и кости, вплетени в брадата и косата му, носещ грамадна брадва. Това беше образът, от който се нуждаеха блатните, за да държат Познатите земи в страх. След приветствията бе прекарала няколко часа в уединен разговор с Рудолфо за безредиците в делтата и в останалите земи. После обядва с другите слуги и тръгна да търси Неб. Рудолфо и Неб бяха единствените извън народа й, които знаеха истината. Останалите вярваха в заблудата на блатните, а малцина се осмеляваха да приближат повече, че да научат всичко. Блатните бяха затворено общество и съседите им предпочитаха да си останат такова. Имаше дори поговорка, макар да не се използваше често в днешно време — „Добре дошъл като блатен на сватба“. От две хиляди години те се спотайваха в севера, в земи, които не си бяха избрали, и чакаха да дойде времето, когато тъжната им орис в Познатите земи ще свърши.

Блатните бяха дошли преди останалите заселници, също като племето на Рудолфо, и си бяха харесали по-хубави земи. И подобно на горяните, предишните им връзки с падналите крале магове хвърляха подозрение върху тях и ги изолираха от другите. За разлика от хората на Рудолфо обаче, те не бяха успели да удържат земите си и бяха изтласкани в блатата и пущинаците в подножието на Драконовия гръбнак от младия андрофрансински орден, за да могат войнствените книжовници и археолози да построят втората си крепост в Новия свят, на брега на Втората река.

Според папа Уиндвир, поета, чието име бе дадено на крепостта след години, Познатите земи бяха по-безопасни след изтикването на блатните. Пазителите на светлината смятаха, че диваците са близки родственици на Ксум И'Зир и седемте му синове, кралете магове на Стария свят. Фактът, че много от следите на Епохата на смеещата се лудост не бяха изчезнали от народа й въпреки дългото скитане през Изпепелената пустош, също не помагаше.

Разбира се, Уинтърс беше наясно с това. Тя беше първата кралица в дългата им история, и единствената, получила някакво андрофрансинско обучение. Народът й се покриваше с пепел и кал, за да напомня постоянно за тъгата си. Предпочитаха суеверия и мистицизъм, пророчества и откровения пред така наречената андрофрансинска светлина. Кралете им проповядваха сънищата си по време на война и все още използваха кръвни магии, макар и ограничено.

Уинтърс разбираше, че са различен народ, а според ограничените й познания по история — на Стария и Новия свят — различието не беше добро качество, освен ако не си по-силен от останалите, които се смятаха за нормални. Затова блатните чакаха на север и напускаха земите си само за да нападат пограничните градове. Нямаха родство с никого и дори бяха враждебни, в зависимост от посоката, в която ги водеха сънищата.

Всичко се промени, когато Уиндвир падна и войната, за която копнееха и се молеха, избухна в осеяното с кости поле на разрушения град. Тя поведе армията си на юг, а Ханрик носеше брадвата, символ на властта. Почете сънищата и обяви родство с горяните, знаейки, че по някакъв начин острието на Рудолфо пази пътя към новия им дом. Тази промяна бе достатъчна сама по себе си.

Но след това се натъкна на чужди сънища и се озова лице в лице с обещания Водач, Небиос бен Хебда, андрофрансинския сирак. И нещо повече: беше опознала странното момче, което бе видяло падането на Уиндвир под заклинанието на Ксум И'Зир, и мислеше, че започва да го обича.

И така, бе пристигнала тук заради момче. Сега, след като го видя, това я изплаши. Чувствата, които се надигаха, сякаш бяха по-големи от сърцето й и имаха ръб, толкова остър, че можеше да отреже част от душата й, ако го позволеше.

„А може би вече се е случило?“ Не беше сигурна. Майка й не бе живяла достатъчно дълго, за да може да си поговори с нея за тези неща. Ханрик беше най-близо до бащинска фигура, но я бе оставил да обсъжда такива теми с жените. Тя не ги питаше. Имаше чувството, че не е правилно.

Въпреки това, след онзи ден на ръба на пустошта, не можеше да спре да мисли за устата на Неб, впита в нейната, и ръцете, галещи бедрата, тялото и раменете й. Дори сега потръпна за миг. След тази целувка сънищата им се бяха оплели. Сънуваха новия дом, който Неб щеше да открие, как лежат голи и преплетени в легло с копринени завеси, как гледат масивния кафяво-син свят, изпълнил небето. Около тях пееха птички. Наблизо течеше вода. Понякога в тези сънища се целуваха отново, но по-често имаше проблясъци от светлина, изкривени образи от света, широка пустош от пясък, храсталак и стъкло.