Кен Сколс - Песнопение

— Съгласен съм, Едрик. — След това продължи с жестомимичния език, така че всички да го видят. „Но ще тръгнем утре сутрин. Тази вечер ще празнуваме, за да почетем първородното ми дете.“

Съгледвачите мълчаха, но Рудолфо зърна как неколцина от тях се усмихнаха отново. Той наклони глава и отвърна на усмивката им.

Продължиха по улицата, препълнена от разрастващото се горянско племе, и Рудолфо се върна към предишната мисъл. Тези мъже бяха вчерашни деца и не след дълго щяха да предадат ножовете си на утрешните. В краткото време между това светът продължаваше да се променя, докато Познатите земи се вълнуваха от загубата на андрофрансинските пастири. Въпреки това, съгледвачите щяха да предадат ножовете си, споделяйки наученото през тези смутни времена.

„А скоро и аз ще има на кого да предам моите.“ Надяваше се, че ще са достатъчно остри и балансирани за света, който създаваха.

Неб дебнеше плячката си в тъмния уимски лабиринт. Движеше се внимателно и стъпваше само в следите, които бе оставил по-рано. Беше сигурен, че тя е някъде отпред. Долавяше леката миризма на пръст и пепел във въздуха. Това го опияняваше.

Внезапно усети как нещо мокро и студено го удря по врата. Снегът се посипа по бузата му, а зад него Уинтърс избухна в смях. Неб се завъртя и скочи към нея, но тя отстъпи с лекота встрани от размаханите му ръце.

Момичето се усмихна и отметна мръсната си кафява коса от лицето.

— Станал си по-тромав, Небиос бен Хебда.

Той поклати глава.

— Ако бях омагьосан, щях да те чуя. — Прахчетата, с които тренираха съгледвачите на Рудолфо, ги правеха почти невидими за невъоръжено око. Те се ползваха само при война и изостряха допълнително усещанията, скоростта и силата, като превръщаха съгледвачите във впечатляващ противник.

Тя се усмихна.

— В това е проблемът. Свикнал си да разчиташ на прахчетата и сетивата ти са притъпени без тях. — Момичето пристъпи напред и докосна бузата му с мърлявата си ръка. — Това те превръща в лесна плячка.

Неб се усмихна и пристъпи по-близо до нея, за да я прегърне. Тя се притисна към него, тънка и стройна, и повдигна уста към неговата. Беше топла въпреки студеното време.

Когато се запознаха, Неб мислеше, че Уинтърс е слугиня на блатния крал, а може би дъщеря или нещо по-лошо. По-късно научи, че тя е истинската кралица, която се криеше зад страховитата сянка, докато навърши пълнолетие и извоюва признание в сложната система за родство на Познатите земи. Двамата споделяха сънища сред опустошения Уиндвир — сънища за нов дом, — и се разхождаха често и дълго, докато Неб инспектираше работата на гробокопачите. Дори се целуваха в сянката на гората, която обграждаше руините на великия мъртъв град.

Бяха минали седем месеца и той бе забравил, колко хубав е вкусът й.

— Това е по-добро от сънищата — промърмори той.

Уинтърс потръпна в ръцете му, извъртя се и го избута.

— Не трябва ли да се обличаш за празненството? — попита тя през смях.

Той я придърпа обратно и я целуна пак.

— Да, лейди Уинтърс, трябва.

— Тогава те оставям да се приготвиш. — Момичето се изплъзна отново. — Ще се видим на сутринта.

Уинтърс се отдалечи с бързина и ловкост, които го смайваха. Без магии тя определено беше най-добрият съгледвач, когото бе виждал. Той тръгна по-бавно, опитвайки да забави туптенето на сърцето си. Беше забравил колко силен е копнежът му по нея. Сънищата само го подсилваха. Части от пророчества, откровения и понякога похот, от която дъхът му спираше, тогава се будеше, потен и треперещ. Дори сега се изчервяваше, само като помисли.

Излезе от лабиринта и тръгна по градинската пътека към задния вход на седмото горско имение. Чуваше свиренето на духовите и струнните инструменти, долитащо от прозорците на голямата зала, смеха на съгледвачи и момичета в кухните. Неб влезе в коридора, който бе претъпкан с войници, облечени в парадните униформи на Деветте горски дома. Слугите се въртяха трескаво от стая в стая. Той изкатери задното стълбище и след няколко завоя на коридора се прибра в малката си стая.

Обикновено обучаващите се офицери живееха в казармите, но той се броеше за член на домакинството на Рудолфо и му бяха позволили да запази същата стая, която бе получил още при пристигането си в Деветте гори. Помещението беше малко, разделено на спалня и всекидневна с тежка завеса. Имаше малко дървено писалище и стол под широкия прозорец, водещ към малко балконче. Стените бяха украсени с няколко произведения на изкуството. Имаше две, навярно оригинални, маслени картини от Карпатиус, изобразяващи миграцията на запад от руините на Стария свят. Карпатиус бе създал серия от картини по случай първото хилядолетие от населването на Новия свят. На тези се виждаха горяните в окъсаните им разноцветни дрехи и първият Рудолфо, легендарният водач, стоящ малко по-встрани, загледан от билото на един хълм към Деветте гори. Гористите острови насред Прерийното море от жълта трева щяха да станат техен дом. Лицата им бяха дребни, но Неб бе убеден, че вижда надеждата в тях. Чудеше се какво ли е било да стъпиш за пръв път в Новия свят, преди толкова години.