Кен Сколс - Песнопение

Всичко бе започнало още щом Петронус екзекутира Сетберт и прехвърли богатствата на андрофрансинския орден на Рудолфо, за да възстанови библиотеката. Предишния ден бе пристигнала нова делегация от един от големите университети на Тюрам с молба да създаде филиал близо до новата Велика библиотека. Рудолфо изслуша молбата им, каза, че е поласкан от интереса към Деветте гори и че ще помисли. Това бе четвъртият университет в рамките на четири месеца и не беше сигурен, докога ще може да ги мотае.

Рудолфо се подхлъзна на заледения сняг и залитна. Силната метална ръка го хвана, преди да падне.

— Благодаря — каза той на Исаак.

Механичният човек кимна и го изчака да стъпи стабилно, преди да го пусне. Спуснаха се в подножието на хълма и поеха по пътя към градчето. Гората бе започнала да оредява заради новият строеж. Скоро седмото горско имение щеше да бъде обградено от истински град.

„Какво ли би помислил баща ми?“ — запита се Рудолфо. Беше останал сирак още дванайсетгодишен и рядко се сещаше за баща си. Но напоследък се замисляше все по-често заради наближаващото му бащинство.

Няколко горянски съгледвачи се приближиха към тях. Не бяха облекли парадните си униформи и шарените вълнени панталони и ризи бяха подгизнали от влагата в гората. Те се ухилиха широко на генерала си, което рядко се случваше.

Рудолфо им отвърна с усмивка.

— Чувам, че сте подготвили невиждан пир.

Те се захилиха още по-широко, но след миг усмивките изчезнаха при появата на първия капитан Едрик. Лицето му беше угрижено, а в ръцете си стискаше съобщение. Той стрелна с очи Исаак и съсредоточи поглед в Рудолфо.

— Току-що пристигнаха две птици от Стената.

Рудолфо спря. Бяха наследили охраната на Стената на пазителя заедно с възстановяването на библиотеката. Планинският хребет отделяше Познатите земи от Изпепелената пустош — руините на Стария свят. Андрофрансините контролираха достъпа дотам, преди Сетберт да пречупи гръбнака им и Петронус да закрие ордена, прехвърляйки тази отговорност на Рудолфо и Деветте горски дома.

„Пастир на светлината.“

— Какво става на Стената? — Взе свитъците и ги прочете набързо. От шифъра на съобщенията личеше, че са спешни. Метален човек, облечен в расо, твърдящ, че е архиинженер по механични науки от опустошения град. „Нося спешно съобщение на скрития папа Петронус. Санкторум лукс трябва да бъде защитен.“

Вдигна поглед към Исаак.

— Как се казваше инженерът, който те създаде?

Исаак примигна и очите му проблеснаха в златисто сред здрача.

— Брат Чарлс, милорд.

Рудолфо кимна.

— Да, брат Чарлс. Архиинженер по механични науки?

— Да, милорд — потвърди Исаак.

Рудолфо поглади брадата си.

— Кога за последно го видя?

Нещо в металния човек затрака и той потръпна, изпускайки пара в хладната нощ.

— Аз… — мехослугата направи пауза. — Вечерта, преди градът да падне. Даде ми нареждания и ме прати до хранилището на заклинанието с ескорт от сиви гвардейци.

Значи беше възможно да е избягал. И може би знаеше за Петронус. Не беше невъзможно, макар старецът да пазеше тайната си строго. Но това не обясняваше металния човек.

— Нали освободихме всички… — Рудолфо потърси подходяща дума — твои другари от лагера на Сетберт?

Исаак кимна.

— Всичките ми братя са тук.

Рудолфо се обърна към Едрик.

— Какво мислиш?

Едрик раздвижи ръце в жестомимичния език на горянските съгледвачи. „Не ми харесва.“

— Смятам, че трябва да отидем до Стената на пазителя и да проверим за какво става дума.

Рудолфо огледа хората си и първия им капитан. „Биха тръгнали веднага с мен, ако дам нареждане, без значение, че предстои празненство.“ Те самите бяха синове на съгледвачи и служеха на генерала на Скитащата армия и владетел на Деветте горски дома, също като бащите си. Отраснали бяха с ножове и магически прахчета. Едрик беше първороден син на най-добрия му приятел. Рудолфо и Грегорик бяха отраснали заедно и когато лорд Иаков и жена му бяха убити и се наложи да поеме тюрбана, младият владетел бе дал поста капитан на приятеля си. Двамата се сражаваха в множество политически сблъсъци и бяха потушили няколко ереси от името на ордена, като си извоюваха репутация на храбри командири и великолепни стратези. Но Рудолфо знаеше истината: Командирът е толкова способен, колкото са хората, които изпълняват заповедите му, а неговите бяха най-добрите в Познатите земи.

„Верността им граничи с любов. Научили са я от бащите си.“ Тази реалност го накара да затаи дъх и в главата му изплува мисъл. Той я избута назад и се съсредоточи върху предстоящите задачи.