Кен Сколс - Песнопение

— Не знам какво да правя — каза тя след десетина минути. Измъкна се от прегръдката му, облегна се на стената и погледна към вратата. — Трябва да кажа на хората си.

Неб се премести до нея.

— Мисля, че първо трябва да говориш с Рудолфо.

Тя подсмръкна и кимна. Неб я гледаше и осъзнаваше колко малко я познава. Сънищата бяха… Какво? В тях определено разголваха надеждите и страховете си, смесени с видения, които самият той едва разбираше.

— Преди да се вдигне тревога, получих поличба.

Той примигна.

— Видение?

Уинтърс поклати глава.

— Не. Просто думи… и усещане за предстояща беда. — Тя сбърчи чело, търсейки спомена. — Вятър от кръв за прочистване. И студено желязо за кастрене.

До съвсем скоро нямаше никакви познания за откровенията и пророчествата, които бяха част от всекидневието на блатната кралица. Тези концепции му бяха напълно чужди. В сиропиталището андрофрансините прилагаха разум и наука към митовете и мистицизма. Идеята тези пристъпи да се записват и да се разглеждат като знак за бъдещето му се струваше напълно ирационална, преди да ги изпита сам.

Смеещата се лудост на Ксум И'Зир го бе докоснала в сянката на кладата на Уиндвир, бе отворила врата в него, която не беше сигурен дали ще се затвори някога. От първия миг на топлия вятър той не можеше да свърже смислено изречение, дърдореше непрекъснато откъси от евангелията на П'Андро Уим, премесени с екзалтирани възгласи и ярки образи, които не подлежаха на описание. Пристъпът трая кратко, но го промени отвътре, също като косата му, която бе напълно побеляла за един следобед. След това в сънищата се появяваше мъртвият му баща, както и блатното момиче Уинтърс, макар да не знаеше коя е, преди да я срещне във военния лагер на блатните. След запознанството им живееше на ръба на нещо, което не бе способен да разбере. „Това нападение и пристъпът й са свързани“ — заключи той. Трябваше да го кажат на Рудолфо.

Неб се сети за очакващия го генерал и се изчерви. Посегна и отметна сплъстените кичури коса от лицето й. Очите и носът й все още бяха зачервени. Той прочисти гърло.

— Мисля, че трябва да вървим. Лорд Рудолфо те очаква.

Тя погледна към него.

— Той наясно ли е, че ти знаеш за мен?

Неб сви рамене.

— Никога не сме го обсъждали. Не ме е питал. — Разбира се, че знаеше. Няма как. Едва ли иначе щеше да изпрати точно Неб за нея.

Тя кимна и се надигна бавно. Неб стана и се обърна към вратата.

Дланта й се пъхна в неговата.

— Благодаря, че ти ми донесе новината — каза тихо Уинтърс.

— Почувствах, че така е редно — отвърна Неб.

Погледите им се срещнаха за миг, след което тя извърна очи и се стегна за пред хората си.

— Първо ще говоря с останалите. Няма да се срещам с Рудолфо, преди тези, които обичаха и служеха на Ханрик, да научат за гибелта му.

Неб кимна. Отвори вратата и видя как тя свива рамене и стиска челюст за предстоящата задача.

„Вятър от кръв да прочисти; студено желязо да кастри.“ Неб потръпна и предчувствията й го завладяха. Прониза го скръбно чувство, което се простираше отвъд загубата на Ханрик, в самите сърца на блатните. Нещо мрачно и назряващо. Тъгата по лицето на Уинтърс предаваше нещо дълбоко в нея.

Тя знае, осъзна Неб.

Това злочестие беше само първото от много.

Небето над опустошения Уиндвир беше в размазано червеникав оттенък и Джин Ли Там не можеше да прецени дали е залез, или изгрев. Хоризонтите на запад и изток не й даваха никакви насоки, а слънце изобщо не се виждаше. Мъгливата светлина оцветяваше гората от кости в кърваво, а спокойната повърхност на Втората река — в черно. Над земята се стелеше розова мъгла, раздвижвана от вятъра, който се носеше покрай скелетите с тихо свистене. Тя потръпна, едновременно от студ и от делото на Ксум И'Зир. Дъхът замръзна в гърлото й и тя се запита дали тук е безопасно за бебето й.

Джин Ли Там положи ръка на наедрелия си корем, молейки сина си да ритне или да даде друг знак, че е жив.

Нещо не беше наред. Петронус и Неб бяха погребали мъртвите още по време на войната. Вече нямаше поле от кости. Беше сигурна, че гробокопачите са си свършили работата. Кой е развалил делото им?

Чу далечен шум зад себе си и се обърна на североизток. В далечината се носеше сигнал за трета тревога, долиташе откъм Деветте гори през стотици левги гъста гора, назъбени хълмове и безбрежното Прерийно море, което обграждаше разпръснатите владения на горянския крал. Там бяха надвиснали злокобни, мрачни облаци.