Робърт Джордан: Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Лан изруга и затича след гвардееца. Извика му да побързат, но беше късно. Много късно за мъжа, носил едно бебе на гърба си. Много късно за мечти.

Стражите, струпани в тесния проход към двора за учебен бой, се отдръпнаха да му направят път. Букама лежеше по очи, около устата му се беше събрала локва кръв, а от тъмното петно на гърба му стърчеше простата дървена дръжка на кама. Изцъклените му, широко отворени очи таяха изненада. Коленичил, Лан ги затвори и промърмори молитвата за последната майчина прегръдка, приела върналия се син у дома.

— Кой го намери? — попита, но едва чу бръмчилото от отговори за кого, за какво и къде. Надяваше се Букама да се прероди в свят, в който вятърът ще развява Златния жерав, а Седемте кули ще се издигат непоклатими, и Хилядата езера ще блестят като наниз под слънцето. Как бе могъл да допусне някой да се доближи толкова, че да направи това? Букама можеше да усеща извадена стомана край себе си. Само едно беше сигурно. Букама беше мъртъв, защото Лан го бе заплел в схемите на една Айез Седай.

Изправи се и затича отново. Но този път не от нещо. Към нещо. И му беше все едно кой ще го види.

Глухият трясък откъм вратата на антрето и гневните викове на слугините накараха Моарейн да се надигне от креслото, където седеше в очакване. В очакване на каквото и да е, но не и на това. Прегърнала сайдар, тръгна към вратата на дневната, но докато стигне до нея, тя се отвори широко. Лан тръсна зад себе си впилите се в ръцете му жени, затръшна вратата пред лицата им, затисна я с гръб и изгледа слисаната Моарейн. Скулестото му лице беше покрито с яркочервени отоци и се движеше като пребит. Отвън се възцари тишина. Каквото и да беше намислил, бяха сигурни, че тя ще се справи.

Колкото и нелепо да беше, тя осъзна, че ръката й опипва дръжката на камата на колана. Със силата можеше да го овърже като бебе, колкото и да беше голям, и все пак… Не я гледаше с гняв. Нямаше пламък в тези очи, а ледена смърт. Това черно палто напълно му отиваше, с жестоките тръни и кървавочервените цветя.

— Букама е мъртъв. С нож в сърцето — промълви той спокойно. — А преди по-малко от час някоя се опита да ме убие с Единствената сила. Отначало помислих, че трябва да е Мириън, но последния път я видях да ситни след Исел, тъй че освен ако не ме е видяла и не се е опитала да ме заблуди, не е имала време. Малко хора могат да ме видят, когато не искам да ме видят, тъй че не мисля, че е тя. Оставаш ти.

Моарейн трепна, и само отчасти заради уверения му тон. Трябваше да се сети, че глупавото момиче ще отиде право при Мириън.

— Ще се изненадаш колко малко неща могат да се изплъзнат на една Сестра. — Особено ако Сестрата е изпълнена със сайдар. — Може би не трябваше да искам Букама да следи Мириън. Тя е много опасна. — Да, тя наистина беше Черна Аджа; Моарейн вече беше убедена в това. Сестрите можеха да дадат жесток урок на всеки, хванат да се навърта и да ги следи, но не убиваха. Но какво да направи? Убедеността все още не беше доказателство, във всеки случай не и доказателство, което можеш да поднесеш пред Амирлинския трон. А ако самата Сиерин се окажеше Черна… Проблем, по който в момента не можеше да направи нищо. Всъщност, защо тази жена изобщо си губеше времето с Исел? — Ако животът на момичето изобщо те интересува, съветвам те да я намериш час по-скоро и да я опазиш от Мириън.

— Всички Айез Седай са опасни — изсумтя Лан. — Исел засега е в пълна безопасност — видях я, докато идвах насам, бързаше нанякъде с Брис и Дирик. Защо умря Букама, Айез Седай? В какъв капан го хванах заради теб?

Моарейн вдигна ръка за тишина и една малка частица от нея се удиви, че той се подчини. Останалата част започна да мисли трескаво. Мириън с Исел. Исел — с Брис и Дирик. Мириън се е опитала да убие Лан. Изведнъж видя пред очите си цялата плетеница, до последния конец; изглеждаше безсмислено, но не се съмняваше, че е самата истина.

— Дирик ми каза, че ти си мъжът с най-голям късмет на този свят — заговори тя, наведена напрегнато към Лан. — И заради него, надявам се да е прав. Къде би могъл да се усамоти Брис, без никой да го безпокои? Някъде, където няма нито да го виждат, нито да го чуят. — Трябваше да е някое място, където щеше да се чувства удобно и в същото време — изолирано.

— Има един пасаж в западната част на двореца — отвърна замислено Лан. И продължи бързо: — Ако има някаква опасност за Брис, трябва да вдигна стражите. — Вече се обръщаше, с ръка на бравата.

— Не! — спря го тя. Още държеше Силата и се приготви да заплете Въздух и да го овърже, ако се наложи. — Принц Брис няма да одобри стражите му да се изсипят там, ако Мириън просто разговаря с него.