Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Нахалната хлапачка се разтрепери от възмущение, разбира се, но Моарейн искаше само да й види гърба и Сюан почти я избута през вратата и по коридора, въпреки протестите й на всяка крачка. Моарейн усети как Сюан прегърна Извора и протестите бързо прекъснаха с рязко скимтене.

— Тази — заговори Сюан, докато си изтупваше ръцете — няма и един месец да издържи, дори силата й да е като на Кацуан.

— Ако ще самата Сиерин да я хвърли от върха на Кулата, все ми е едно — отряза Моарейн. — Ти какво научи?

— Ами, научих, че младият Кал знае да целува хубаво, и освен това се върнах с цяло ведро с помия. — Сюан изведнъж се навъси. — Защо ме гледаш така? Само го целунах, Моарейн. Ти целувала ли си хубав мъж след онзи Корманес, в нощта преди да заминеш за Кулата? Е, за мен мина много, твърде много време, а Кал е много хубав.

— Това добре — каза делово Моарейн. Светлина, колко време бе минало, откакто не се беше сещала за Корманес! А беше красив.

Изненадващо, срещата на Моарейн с Лан разтревожи Сюан повече от появата на Мириън.

— Изкорми ме и ме осоли, ако не поемаш идиотски рискове, Моарейн. Мъж, който претендира за трона на едно загинало кралство, е девет пъти глупак. Тоя още сега може да почне да плещи за теб пред всеки проклетник, който иска да го слуша! Ако Мириън разбере, че си поръчала да я следят… Огън да ме гори дано!

— Той в много отношения е глупак, Сюан, но не смятам, че ще „плещи“. Освен това „не можеш да спечелиш, ако не искаш да рискуваш и един петак“, както толкова пъти си ми казвала, че обичал да казва баща ти. Нямаме избор, освен да поемем рисковете. След като Мириън е тук, времето ни може би е на привършване. Трябва да се добереш до лейди Инес колкото може по-скоро.

— Ще направя каквото мога — промърмори Сюан и изхвърча навън, стегнала рамене, сякаш се канеше да се сбие с някого. Но и си приглади полата по бедрата също така. Дано само нещата не стигнеха по-далече от едното целуване. Нейна работа си беше, но все пак беше глупаво. И то с лакей!

Нощта отдавна беше настъпила и тя се опитваше да чете на светлината на лампата, когато Сюан най-сетне се върна. Моарейн остави книгата настрана; от един час беше зяпала в една страница, без нищо да може да разбере. Този път Сюан имаше новини и ги изреди, докато се измъкваше от вълнената си рокля и долните ризи.

Първо, на път към покоите на Моарейн я спрял някакъв „дърт длъгнест щърк“, който я попитал за Сюки, а после й казал, че Мириън е прекарала почти целия ден с принц Брис, преди да се прибере в покоите си за нощта. Което нищо не подсказваше. По-важното беше, че Сюан успяла да включи името на Раиен в невинен разговор с Кал. Лакеят не бил с лейди Инес, когато се родило момчето, но знаеше точно деня, един ден след като айилците бяха започнали да се оттеглят от Тар Валон. Тук двете се спогледаха много продължително. Един ден след като Гитара Морозо бе направила Прорицанието си за Преродения Дракон и бе умряла. Слънчев изгрев над Драконовата планина и роден в първите десет дни преди внезапното топене на снеговете.

— Все едно — продължи Сюан, докато прибираше в един вързоп дрехи и чорапи, — накарах Кал да повярва, че си ме изгонила от служба, защото съм разляла вино на роклята ти, тъй че той ми предложи легло при слугите на лейди Инес. Смята, че може да ме уреди на работа при господарката си. — Изсумтя с насмешка, а после улови очите на Моарейн и отново изсумтя, само че този път по-грубо. — Не е неговото проклето легло, Моарейн. А и да беше, какво пък, държи се много мило и има най-хубавите кафяви очи, които си виждала. Някой ден и ти ще почнеш да мечтаеш за някой мъж. Дано да съм жива да видя!

— Не говори глупости — отвърна й Моарейн. Задачата пред тях бе твърде важна, за да хабят мисли за мъже. Поне по начина, които Сюан имаше предвид. Мириън прекарала целия ден с Брис? Без да се приближи до лейди Инес? Като за избрана от Тарма или Черна Аджа изглеждаше нелогично, а просто не беше за вярване, че Мириън не е едното или другото. Пропускаше нещо и това я тревожеше. Това, което не знаеше, можеше да я убие. А по-лошото бе, че можеше да убие Преродения Дракон още в бебешката му люлка.

Лан се промъкваше сам по коридорите на Айездайшар, впрегнал беше и най-малкото зрънце умение, добито в Погибелта, внимаваше да не завива, преди да се увери, че коридорът напред е пуст. Загърнат в ко’ди, можеше почти да почувства дали някой е влязъл в коридора зад него, да предусети появата на друг и да се скрие през някоя открехната врата или в някоя ниша, преди другият да е успял да го види. Все едно че се беше превърнал в призрак.