Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Той спря упражненията и се обърна към нея, върхът на меча му сочеше пода. Все така отбягваше да срещне погледа й, също като Букама. Косата му се беше сплъстила от влагата и бе полепнала по лицето му въпреки кожения ремък, но не беше задъхан.

— Ти — изръмжа той ядосано. — Значи днес си и Айез Седай, и Дамодред. Нямам време за игрите ти, кайриенко. Чакам едно лице. — Студените му сини очи пробягаха към вратата зад нея. Странно, около дръжката отвътре беше увито и стегнато на възел нещо като въже, само че изплетено от човешка коса. — Няма да е доволна, ако завари друга жена тук.

— Любимата ти дама няма нужда да се бои от мен — отвърна му сухо Моарейн. — Първо, прекалено висок си, и второ предпочитам мъже поне с малко чар. И възпитание. Дойдох за помощта ти. Съществува оброк, спазва се от Стогодишната война насам, че Малкиер ще тръгне в бран, щом Бялата кула го призове. Аз съм Айез Седай и те призовавам!

— Знаеш колко са високи хълмовете, но не и докъде стигат — промълви той, все едно че цитираше някаква малкиерска поговорка. Закрачи към дъното на стаята, рязко дръпна ножницата и с яд затъкна оръжието. — Помощ ще ти дам, но ако ми отговориш на един въпрос. Питал съм през годините други Айез Седай, но те като пепелянки се усукваха, без да ми отговорят. Ако наистина си Айез Седай, дай ми отговора.

— Стига да го знам — ще ти отговоря. — Не можеше до безкрай да му повтаря, че е това, което е, но прегърна сайдар и дръпна един от позлатените столове до средата на пода. С ръце нямаше да може дори да го повдигне, но на потоците Въздух той се понесе без усилие, и пак щеше да се понесе дори да беше два пъти по-тежък. Тя седна и отпусна ръце върху коленете си тъй, че добре да се вижда пръстенът на Великата змия. По-високият е с предимство, когато и двамата стоят, ала един стоящ се чувства като на съд пред седналия. Особено ако е Айез Седай.

Той обаче като че ли изобщо не изпитваше подобно чувство. За първи път, откакто го познаваше, очите му открито срещнаха погледа й, като син лед.

— Когато Малкиер загина — заговори той спокойно, но със стоманени нотки в гласа, — Шиенар и Арафел пратиха хора. Не можеха да спрат потопа от тролоци и мърдраали, но все пак дойдоха. Дойдоха мъже от Кандор, дори от Салдея. Закъсняха, но все пак дойдоха. — Синият лед се превърна в син пламък. Гласът му не се промени, но кокалчетата на пръстите му побеляха от стискането на меча. — От петстотин години сме тръгвали на бран, щом Бялата кула ни призове, но къде беше Кулата, когато Малкиер загина? Щом си Айез Седай, това ми отговори!

Моарейн се поколеба. Отговорът, който търсеше, беше Запечатан в Кулата, преподаван на Посветените в часовете по история, но забранен за всички, освен на вречени в Кулата жени. Но какво значеше още едно наказание пред това, което вече й се полагаше?

— На над сто Сестри им е било заповядано да тръгнат за Малкиер — заговори тя по-спокойно, отколкото се чувстваше. Според всичко, което бе учила, за това, което вече му каза, беше длъжна сама да си поиска наказание. — Ала дори Айез Седай не могат да летят. Закъснели са. — Когато бе пристигнала първата, войските на Малкиер били вече съкрушени от безчислените орди на тварите на Сянката, хората бягали или загивали. Гибелта на Малкиер била жестока, напоена с много кръв и бърза. — Станало е преди аз да се родя, но дълбоко съжалявам. И съжалявам, че Кулата е решила да го запази в тайна. — По-добре беше да се мисли за Кулата, че не е предприела нищо, отколкото да се научи, че Айез Седай са се опитали и са се провалили. Провалът щеше да е удар по влиянието й, тайнствеността беше броня, от която Кулата се нуждаеше. Айез Седай си имаха свои причини да правят каквото правят и да не правят каквото не правят, и тези причини се знаеха само от Айез Седай. — Този отговор мога да ти дам. Повече, отколкото имам право, повече, отколкото би ти отвърнала някога друга Сестра, струва ми се. Достатъчно ли е?

Известно време той я гледаше смълчан, после пламъкът бавно отново се превърна в лед. Очите му се извърнаха встрани.

— Почти мога да го повярвам — промърмори накрая, без да уточни какво може да повярва почти. Изсмя се горчиво. — Какво помощ очакваш от мен?

Моарейн се намръщи. Много й се щеше да разполага с повечко време с този мъж, да го накара да падне на колене, ала това трябваше да почака. Много се надяваше да не е Мраколюбец.

— В двореца има още една Сестра. Мириън Редхил. Трябва да знам къде ходи, какво прави и с кого се среща. — Той примигна, но не зададе неизбежните въпроси. Навярно разбираше, че няма да получи отговори, но това мълчание беше обещаващо.