Робърт Джордан: Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Аня и Есни вече приемаха заповедите на Едейн над неговите, сякаш бяха убедени, че така повеляват малкиерските обичаи. Сигурно им беше казала, че е така. Бюлън си оставаше верен, поне според него, но пък всеки облечен в ливрея в Айездайшар щеше да каже на Едейн къде да го намери. Смяташе, че знае къде точно се намира в този момент. Въпреки предишните си гостувания, без водач вече два пъти се беше изгубил, откакто излезе от стаите си, и само усетът за посока му помогна да се оправи. Чувстваше се глупаво, че е взел меча си. В тази битка стомана не се използваше. Ала без него се чувстваше гол, а срещу Едейн голотата беше едно от нещата, които не можеше да си позволи.

Смътно движение го накара да се прилепи до стената зад някаква статуя на жена, прегърнала огромен букет. Тъкмо навреме. От пресечката на коридора се появиха две жени и се спряха да поговорят. Исел и Айез Седай Мириън. Той остана неподвижен като камъка, зад който се беше скрил. Движението привличаше нежелани очи.

Не му харесваше да се промъква така, но макар Едейн да беше развързала възела в неговата даори, държал го затворен вече два дни, бе дала ясно да се разбере, че смята скоро да обяви брака му с Исел. Букама се беше оказал прав. Едейн използваше даори като юзди. Според обичая повечето й власт над него щеше да свърши, след като Исел прибереше сплетената му на въже коса сред драгоценните си вещи, и даори щеше да се превърне само в спомен от миналото, но той беше сигурен, че Едейн ще използва Исел. А Исел щеше да й съдейства. Съмняваше се, че притежава толкова сила, че открито да се противопостави на майка си. Единственото, което можеш да направиш, когато се озовеш пред несломим противник, е да избягаш, освен ако смъртта ти не послужи на някои по-висши цели, и на него ужасно му се искаше да избяга. Само че Букама го задържаше тук. Букама, и една мечта.

Рязък жест на Мириън, Исел кимна живо и се забърза назад. За миг Мириън се загледа в гърба й, с неразгадаемото си айезседайско лице. После, изненадващо, тръгна след нея — плъзгаше се по зеления под с такова изящество, че Исел изглеждаше направо недодялана.

Лан нямаше време за мислене какво си е наумила Мириън, както и за чудене защо Моарейн иска да я следят. Човек можеше да полудее, опитвайки се да разгадае делата на Айез Седай. Каквато трябваше да е и Моарейн, иначе Мириън щеше да я накара да вие като пребита из коридорите. Изчака, докато двете се отдалечат достатъчно, тихо се доближи до ъгъла и надникна. Вече ги нямаше и той забърза отново. Днес Айез Седай не бяха първата му грижа. Трябваше да поговори с Букама. За мечтите.

Успееше ли да избяга, това щеше да сложи край на кроежите на Едейн за женитба. Ако успееше да я избегне достатъчно задълго, тя щеше да намери друг съпруг за Исел. Бягството му щеше да сложи край на мечтите на Едейн да възроди Малкиер; поддръжката й щеше да се стопи като мъгла по пладне, щом хората научеха, че го няма. Бягството щеше да сложи край на много мечти. Ала мъжът, носил едно бебе, вързано на гърба му, имаше право на мечти. Дългът е планина, но трябва да си го носиш.

Стигна широко стълбище с каменни перила, зави, за да тръгне надолу, и изведнъж усети, че пада. Успя да се задържи, но след миг вече се търкаляше от стъпало на стъпало, докато накрая не падна на покрития с плочи под с такъв трясък, че и последният въздух излезе от дробовете му. Звезди засвяткаха пред очите му. Помъчи се да вдиша и се изправи с мъка.

Изневиделица около него се появиха слуги — подаваха ръце да му помогнат, възклицаваха какъв късмет е извадил, че не се е пребил след такова падане, питаха го дали не иска да се види с някоя от Айез Седай за Цяр. Замаян, той се обърна и изгледа намръщено стълбището, и замърмори разни отговори, колкото да ги накара да го оставят на мира. Сигурно се беше натъртил но отоците минаваха, а точно сега срещата със Сестра бе последното, което му се искаше. След такова падане повечето хора щяха да се радват, ако само половината им кокали са счупени. Нещо беше дръпнало глезените му нагоре. Нещо го беше ударило между раменете. И това нещо можеше да е само едно, колкото и да изглеждаше нелогично. Щеше да усети, ако някой се бе доближил зад гърба му и го бе ударил физически. Някоя Айез Седай се бе опитала да го убие със Силата.

— Лорд Мандрагоран! — Един нисък здравеняк в зеленото палто на дворцовата гвардия дотича задъхан и едва не падна, докато се покланяше още в движение. — Търсихме ви къде ли не, милорд! Вашия човек — Букама! Елате бързо, милорд! Дано още да е жив!