Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Темите на разговора кръжаха от музика и най-добрите музиканти сред дворцовото благородничество до трудностите на дългия път, от това дали да се вярва на слуховете за мъж, който преливал, до това защо напоследък наоколо има толкова много Айез Седай, и на Моарейн взе да й става трудно да поддържа очакваното от нея лековато остроумие. Музиката не я интересуваше много, а още по-малко кой свирел на инструментите: в Кайриен музикантите ги наемаха и след това ги забравяха. Всеки знаеше, че едно пътуване е тежко без гаранции за меко легло и прилична храна в края на деня след двайсет-трийсет мили преход дори когато времето е хубаво. Явно част от Сестрите бяха тръгнали да обикалят по света заради слуховете за онзи мъж, а други — за да позатегнат връзки, които може би се бяха разхлабили през Айилската война, да дадат на благородниците ясно да разберат, че от тях все още се очаква да изпълняват задълженията си към Кулата, както публични, така и лични. Ако досега нито една Айез Седай не бе дошла в Айездайшар, то със сигурност щеше да дойде, а това бе достатъчно сериозна причина да поддържа с усилие лековатата беседа. Както и мисълта за някои други причини за обикалянията на Сестри. Мъжете се държаха вежливо, но според нея жените я намираха за скучна.

Когато доведоха децата на Брис, Моарейн изпита голямо облекчение. Това, че й представиха децата му, беше знак на почит, но по-важното беше, че е сигнал за края на аудиенцията. Най-големият син Антол беше на юг с Етениел като неин наследник, при което най-голямата оставаше милото зеленооко дванайсетгодишно момиче Джарин, а след нея сестра й и четирима братя, подредени официално по възраст, въпреки че двете най-малки момчета още бяха по ризки и ги носеха гувернантките им. Едва сдържайки нетърпението си да разбере какво е научила Сюан, Моарейн похвали дечицата за доброто им държане и ги окуражи да си учат прилежно уроците. Сигурно я мислеха за скучна като възрастните и за много тъпа.

— А тези синини откъде ги получихте, милорд Дирик? — попита тя я заслуша с половин ухо подробния разказ на момчето за падането му. Докато…

— Татко ми казва, че не съм се убил заради късмета на Лан, милейди — каза Дирик и лицето му светна. — Лан е кралят на Малкиер и човекът с най-много късмет на света, а и най-добрият майстор на меча. Като изключим татко ми, разбира се.

— Кралят на Малкиер? — повтори Моарейн и примига. Дирик закима енергично и взе да й обяснява припряно за подвизите на Лан в Погибелта, както и за малкиерите, дошли в Айездайшар, за да го последват, докато баща му не му махна с ръка да замълчи.

— Лан е крал, стига да го пожелае, милейди — каза Брис. Много странен израз, а съмнението в тона му го направи още по-странен. — Стои си повече в покоите. — Тези думи бяха добавени с безпокойство. — Но ще се срещнете с него преди да… милейди, добре ли сте?

— Не съвсем. — Беше се надявала на нова среща с Лан Мандрагоран, предвиждаше я, но не и тук! Стомахът й се опитваше да се стегне на възли. — Аз самата ще се позадържа в покоите си за няколко дни, ако ми простите.

Щеше, разбира се, а всички останали се изпълниха със съжаление, че компанията й щяла да им липсва, както и със съчувствие заради напрежението от тежкия път. Макар да чу как една от жените измърмори, че тези южнячки, изглежда, били много изнежени.

Отвън я чакаше светлокоса млада жена в зелено и червено, за да я заведе до покоите й. Елис приклякваше в реверанс при всяко проговаряне, в смисъл, че отначало приклякваше много често. Бяха й казали за „прималяването“ на Моарейн и на всеки двайсет крачки тя я питаше дали не иска да седне и да си поеме дъх, или да й донесат в покоите мокри кърпи за главата, или горещи тухли за краката, или ароматни соли и още десетина цяра срещу „световъртеж“, докато накрая Моарейн не й каза да млъкне. Глупавото момиче млъкна стъписано.

Моарейн пет пари не даваше дали Елис е обидена, или не. Точно в този момент искаше само да завари Сюан с добри новини. С момченцето в прегръдката й, родено на Драконовата планина, и с майка му, стегнала багажа си за път, щеше да е най-добре. Но най-вече й се искаше да се махне от тези коридори, преди да се е сблъскала с Лан Мандрагоран.

Притеснена заради него, зави на ъгъла след слугинчето и се озова лице в лице с Мириън, с шала й със сините ресни, загърнат над лактите. Лично шатаян водеше Мириън, а зад Сестрата с майчинското излъчване се нижеше цял керван от слуги: една й носеше червените ръкавици за езда, друга — обшитото с кожа наметало, а трета — тъмната й кадифена шапка. Двама мъже мъкнеха плетени товарни кошове, които спокойно можеше да се носят от един, а други стискаха в прегръдките си огромни букети. Една Айез Седай се радваше на много повече почит, колкото и висок да е Домът ти.