Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Една ръка издърпа Моарейн от перилото.

— Никога не гледай смъртта, когато не ти се налага — каза Лан и я пусна да стъпи на пода. Дясната му ръка беше увиснала, с дълъг прорез по плувналия в кръв ръкав. Имаше и други рани освен драскотината на главата, от която все още капеше кръв. Рин лежеше по гръб на десет крачки от тях, зяпнал в безмълвно изумление към небето. — Черен ден — промълви Лан. — Най-черният ден, който съм преживявал.

— Момент. — Гласът й трепереше. — Толкова съм замаяна, че не мога да ходя. — Коленете й се огъваха, но все пак стигна до Мириън. Отговори нямаше да има. Черната Аджа щеше да остане скрита. Тя се наведе, изтръгна ножа си от гърба й и го изтри в полите на изменничката.

— Хладнокръвна сте, Айез Седай — каза мрачно Лан.

— Толкова, колкото трябва — отвърна тя. Писъкът на Дирик кънтеше в ушите й. Лицето на Исел се стапяше под нея. Като при изпитанието за шала, всичкото й спокойствие беше само една външна маска, но тя се вкопчи в него. За миг ако го пуснеше, и щеше да падне на колене и да заплаче. Да завие от скръб. — Рин, изглежда, не само беше Мраколюбец, но и грешеше. Ти се оказа по-добрият.

Лан поклати глава.

— Той беше по-добрият. Но си помисли, че съм свършен, след като ме рани в ръката… Така и не го разбра. Предаваш се едва след като умреш.

Моарейн кимна. Предаваш се едва след като умреш. Да.

Скоро главата й се прочисти достатъчно, за да може отново да привлече от Извора, и трябваше да се примири с опасението на Лан, че се налага да съобщят на шатаян как са загинали Брис и Дирик, преди да се разчуе, че са намерили телата им върху покривите. Съвсем естествено не гореше от желание да съобщи на лейди Едейн за смъртта на дъщеря й. Моарейн също се безпокоеше, макар и не по същите причини. Трябваше да спаси девойката. Смъртта й тегнеше на съвестта й също колкото и на тази на Мириън.

Веднага щом се съвзе, Изцери Лан и той изохка, щом сложният сплит на Дух, Въздух и Вода стегна раните му и плътта се слепи и стана отново непокътната, ала тя не изпита задоволство, че той най-после показа, че е обикновен смъртен. Лан бе уморен, изцеден от Цяра след тежката битка, изтощен дотолкова, че трябваше да се подпре на перилото и да си поеме дъх. Поне нямаше да побегне. Трябваше да му обясни какво да говори. А и други планове имаше за него.

Повдигна полека тялото на Мириън над перилото на потоци от Въздух, а после го спусна малко по-надолу към планинския склон. Потоци на Огън и пламъците обгърнаха Черната сестра, толкова горещи пламъци, че нямаше дим, а само въздухът потрепери и се чу пукот на разцепена скала.

— Какво… — започна Лан и бързо го смени със: — Защо?

Тя се остави да изпита издигащия се зной, лъх като от нажежена пещ.

— Няма доказателство, че е Черна Аджа, само, че е Айез Седай. — Трепна, щом осъзна, че се е изтървала. Бялата кула отново имаше нужда от своята броня на тайнственост, повече, отколкото при гибелта на Малкиер, но това не можеше да му го каже. Все още не. Но той дори не примига при споменаването за Черната Аджа. Навярно не знаеше за нея, но тя не можеше да залага на това. Само я гледаше, невъзмутим като Сестра. — Не мога да лъжа за това, което стана тук, но мога да го премълча. Ти ще мълчиш ли, или ще свършиш работата на Сянката?

— Ти си много твърда жена — отрони накрая той. Само това бе отговорът му. Но стигаше.

— Толкова, колкото трябва — каза му тя.

Писъкът на Дирик. Лицето на Исел. Трябваше и тялото на Рин да бъде разчистено, и кръвта по плочите на пода, и по дрехите им. Твърда, колкото трябва.

Следващото утро завари Айездайшар потънал в траур, бели знамена се вееха по всички кули, слугите носеха бели ленти, вързани на ръцете им. Мълвата из града вече говореше за поличби, предрекли смъртите, за комети в нощта и за пламъци в небето. Хората умееха да пречупват онова, което са видели, до познатото им или до онова, което им се иска да вярват. Изчезването на един войник и дори на една Айез Седай остана незабелязано покрай дълбоката скръб, от която и силни иначе мъже ридаеха по коридорите.

На връщане, след като унищожи вещите на Мириън — след напразното усилие да намери някакви податки за Черни сестри, — Моарейн предпазливо отстъпи път на Едейн Арел, която се плъзгаше по коридора, облечена в дълга бяла рокля и с късо подрязана коса. Шепнеха, че е решила да се оттегли от света. Според Моарейн вече го беше направила. Невиждащите й очи изглеждаха пусти и състарени. На Моарейн й напомняха донякъде за очите на дъщеря й — същото отчаяние и съзнание, че смъртта идва.