Робърт Джордан - Великият лов

Мощен звук на тромпети прокънтя отвън през бойниците-прозорци, отвърнаха му роговете по кулите на цитаделата.

— Ще разплета тази дивотия, когато ми остане време — промърмори той. Беше виждал как жените разплитат бродерия, когато направят грешка или не им хареса шарката, и смяташе, че няма да е особено трудно.

Останалите дрехи — всъщност повечето от тях — напъха обратно в гардероба. Не беше нужно да оставя ясни знаци, че се кани да избяга, за някой, който можеше да надникне в стаята.

Навъсен коленичи край леглото. Облицованата с плочки платформа под него всъщност бе печка, чийто слаб огън трябваше да затопля леглото в най-студените нощи на шиенарската зима. Нощите тук бяха по-студени, отколкото Ранд бе свикнал за това време на годината, но одеялата топлеха достатъчно. Той отвори вратичката на печката и извади един денк, който не можеше да остави. Елансу не би и предположила, че някой може да крие тук дрехи.

Постави денка върху одеялата на леглото и го развърза. Плащът на веселчуна, обърнат наопаки, за да се скрият стотиците кръпки по него, кръпки с невъобразими размери и многообразие от цветове. Самият плащ беше достатъчно здрав — цветните кръпки бяха отличителният знак на веселчуна. Бяха.

Вътре имаше две кожени кутии. В по-голямата имаше лютня, която той никога не бе докосвал. „Лютнята не е предназначена за тромави селяшки пръсти, момче.“ В другата, дълга и тънка, лежеше инкрустираната със злато и сребро флейта, с чиято помощ неведнъж си беше изкарвал вечерята, откакто бе напуснал родния дом. Веселчунът Том Мерилин го бе научил да свири на флейтата преди да загине. Всеки път, когато я докоснеше, Ранд не можеше да не си спомни за Том, за пронизващите му сини очи и дългите бели мустаци — и как хвърли в ръцете им денка и им извика да бягат. А после се затича, в двете му ръце като по магия се появиха два ножа, сякаш изнасяше представление, и застана срещу мърдраала, който бе дошъл, за да ги убие.

Потръпна и завърза денка.

— С това се свърши. — Но се сети отново за вятъра на върха на кулата и тихо добави: — Странни неща стават толкова близо до Погибелта. — Не беше сигурен, че вярва на тези думи, най-малко на съдържанието, което Лан се бе опитал да вложи в тях. Но във всички случаи, дори и без появата на Амирлинския трон, отдавна бе дошло времето да напусне Фал Дара.

Загърна се с плаща, който си бе оставил — тъмнозеления, който му напомняше за дома, за фермата в Западния лес, където бе отраснал, и за Водния лес, където се бе научил да плува — след това окачи на колана си меча със знака на чаплата и провеси от другата страна колчана със стрелите. Лъкът му с неизпъната тетива висеше на стената до лъковете на Мат и Перин — беше с две длани по-висок от собствения му ръст. Беше си го направил сам, след като пристигна във Фал Дара, и само още двама души, Лан и Перин, можеха да го изпънат. Нагласи одеялото и новия си плащ и ги метна на лявото си рамо, а върху тях постави седлото и стисна дръжката на меча. „Мечът да ти е подръка. Нека си мислят, че си опасен. Може би все някой ще се хване.“

Открехна предпазливо вратата и се увери, че коридорът е почти празен. Някакъв слуга в ливрея притича край него, но не го удостои дори с поглед. Щом забързаните му стъпки заглъхнаха, Ранд излезе в коридора.

Мъчеше се да върви естествено, дори небрежно, но знаеше, че с багажа и седлото на гърба прилича точно на това, което беше — човек, тръгнал на път, от който няма намерение да се връща. Тромпетите призоваха отново, този път по-глухо.

Конят му, висок дорест жребец, се намираше в северната конюшня, наричана още Владетелската конюшня, близо до портата, използвана от самия лорд Агелмар, когато излизашо да язди. Но точно днес владетелят на Фал Дара или някой от фамилията едва ли щеше да язди, така че конюшнята трябваше да е празна, с изключение на конярите. От стаята на Ранд до Владетелската конюшня можеше да се стигне по два пътя. Единият щеше да го преведе обиколно около цитаделата, зад личната градина на лорд Агелмар, после покрай задния край на крепостта, през ковачниците на налбантите, които в този момент най-вероятно също бяха празни, и през двора на конюшните. Достатъчно дълго, за да имат време да издадат заповед за издирването му, да го намерят и да го спрат преди да е стигнал до коня си. Другият беше по-кратък — през парадния двор, където в момента пристигаше самата Амирлин с поне дузина Айез Седай.

При тази мисъл кожата му отново настръхна. Вече си бе имал работа с повече Айез Седай, отколкото се полагат на един обикновен човек за цял живот. Дори само една от тях беше повече от достатъчно. Всички сказания го твърдяха и той лично го беше изпитал. Въпреки това не се изненада, когато краката му сами го повлякоха към парадния двор. Никога нямаше да види легендарния Тар Валон — такъв риск не можеше да си позволи нито сега, нито никога — но можеше поне да хвърли един поглед към Амирлинския трон преди да замине. Щеше да е все едно да види кралица. „Едва ли ще е толкова опасно само да я погледна отдалече. После ще се махна и тя изобщо няма да разбере, че съм бил тук.“