Робърт Джордан - Великият лов

Само веднъж да се озовеше на гърба на дорестия си жребец и след няколко дни щеше да е край река Еринин или дори отвъд границата, в Арафел. „И повече няма да могат да ме намерят.“

Конярят се прегъна почти на две и замръзна в тази поза.

— Простете, милорд — прошепна той дрезгаво. — Моля да ми простите, но Тема не може да се подчини.

Смутен, Ранд се изчерви и предпазливо се огледа — наоколо нямаше никой, — след което сграбчи мъжа за рамото. Не можеше да спре Тема и неколцина като него да се държат по този начин, но поне можеше да се опита да направи така, че друг да не забележи раболепието им.

— Защо да не може, Тема? Тема, погледни ме в очите, моля те. Защо не може?

— Заповядано е, милорд — отвърна шепнешком Тема. Очите му останаха сведени, не от страх, а от срам, че не може да изпълни искането на Ранд. От подобно нещо шиенарците се срамуваха толкова, колкото други хора, ако ги дамгосат с етикета „крадец“. — Нито един кон не може да излезе от тази конюшня, докато не бъде отменена заповедта. Не само от тази, а от никоя конюшня в цитаделата, милорд.

Ранд понечи да успокои човека, че всичко е наред, но вместо това облиза устни и запита смутено:

— Нито един кон от никоя конюшня?

— Да, милорд. Заповедта я донесоха преди малко. Само преди няколко минути. — Гласът на Тема възвърна силата си. — Освен това всички порти са затворени, милорд. Никой не може да влиза или напуска без разрешение. Дори и градският патрул, така поне казаха.

Ранд преглътна с усилие, но не можа да се отърве от чувството, че нечии пръсти са се впили в гръкляна му.

— Тази заповед, Тема, лорд Агелмар ли я издаде?

— Разбира се, милорд. Кой друг във Фал Дара би могъл да издаде такава заповед?

„Кой друг?“ Най-голямата камбана на камбанарията на цитаделата изкънтя и Ранд подскочи като ужилен. Към нея се присъединиха и други камбани, из целия град.

— Ако ми е позволена тази дързост — проговори конярят, надмогвайки ека на камбаните — милорд би трябвало да е много щастлив.

Ранд трябваше да извика, за да преодолее шумотевицата.

— Щастлив ли? Защо?

— Посрещането свърши, милорд. — Тема посочи към камбанарията. — Всеки момент Амирлинския трон ще изпрати да повикат милорд, както и приятелите на милорд при нея.

Ранд хукна. Мерна само за миг изумената физиономия на Тема и изчезна. Изобщо не го интересуваше какво щеше да си помисли конярят. „Тя всеки момент ще изпрати хора да ме намерят.“

Преди да се доближи до портата, младежът забави ход и се постара да си придаде небрежен вид и да не се издава, че бърза.

Засводената порта беше здраво залостена. През нея едва можеха да минат двама ездачи един до друг, но като всички порти по външните стени на града тя беше покрита с обков от черно желязо и бе затворена с дебел лост. Пред нея стояха двама стражи с обикновени конични шлемове и плетени ризници, с дълги мечове, чиито дръжки стърчаха зад раменете им. На гърдите на златистите им туники бе извезан Черния ястреб. С единия се познаваха бегло — Раган. Върху тъмната кожа на лявата буза на Раган личеше бял триъгълен белег от тролокска стрела. Когато мъжът видя Ранд, сипаничавата кожа по бузите му се сви на трапчинки от появилата се усмивка.

— Мир, Ранд ал-Тор — почти извика Раган, за да надмогне ека на камбаните. — По главите ли ще удряш зайците, или още твърдиш, че тази тояга е лък? — Другият страж помръдна и се изпречи в полуразкрач пред портата.

— Мир да те окриля, Раган — отвърна Ранд и спря пред тях. Струваше му известно усилие да придаде спокойствие на гласа си. — Знаеш много добре, че е лък. Виждал си ме как стрелям с него.

— Не е добър за езда — намеси се кисело вторият страж. Сега Ранд позна и него, с хлътналите му, почти черни очи, които сякаш изобщо не мигаха. Надничаха изпод шлема сякаш от две пещери. Той допускаше, че е възможно да му се случи и по-лош късмет от това тъкмо Масема да пази портата, въпреки че не се сещаше какво може да е по-лошо, ако се изключеше среща с някоя Червена Айез Седай. — Прекалено е дълъг — добави Масема. — С конния си лък аз изстрелвам три стрели, докато ти успееш да пуснеш една с това чудовище.

Ранд се усмихна насила, за да си даде вид, че го приема като шега. Масема обаче нито умееше да се шегува, нито се смееше на чужди шеги. Повечето мъже във Фал Дара приемаха Ранд благосклонно — нали тренираше с Лан и лорд Агелмар го канеше на трапезата си, и най-важното — беше пристигнал във Фал Дара в компанията на Моарейн, Айез Седай. Някои обаче, изглежда, не можеха да забравят, че е чужденец, и едва скланяха да разменят по някоя и друга дума с него, и то само ако им се наложеше. А Масема беше най-тежкият случай от всички.