Робърт Джордан - Великият лов

Ранд го погледна за миг, но Стражникът не каза нищо, впил очи в изнизващата се от леса колона. Сред дърветата се показаха ездачи, след тях още — жени, яздещи коне. А след тях се появи разкошен паланкин, със спуснати завеси, носен от коне, един отпред и един отзад. И редици пешаци с копия — истинска гора, и нови редици — стрелци, с лъкове пред гърдите. Тромпетите призоваха отново и подобна на пееща змия, колоната се изви и се насочи към Фал Дара.

Вятърът развя настрана знамето, по-високо от човешки бой. Сега вече и Ранд можеше да го види. Вихър от цветове, които не му говореха нищо, но в средата ясно се различаваше голяма, чисто бяла капка. Дъхът му секна. Пламъкът на Тар Валон.

— Ингтар е с тях. — Гласът на Лан прозвуча някак отдалечено. — Най-сетне се връща от лов. Нямаше го дълго. Чудно, дали е хванал нещо?

— Айез Седай — най-сетне намери сили да прошепне Ранд. Всички тези жени… Да, Моарейн също беше Айез Седай, но той все пак беше пътешествал с нея и дори да не й се доверяваше напълно, поне я познаваше. Или си въобразяваше, че я познава. Но тя поне беше само една. Толкова много Айез Седай на едно място, приближаващи се с такава тържественост — виж, това беше нещо съвсем друго. — Защо са толкова много, Лан? И защо идват? С всичките тези барабани, тромпети и това знаме?

Тук, в Шиенар, Айез Седай се радваха на почит и уважение поне сред повечето хора, а останалите изпитваха към тях почтителна боязън, но Ранд идваше от други краища, където отношението към тях беше твърде различно, където преобладаваха страхът и твърде често — омразата. Там, където беше отраснал, някои от мъжете ги наричаха „Вещиците на Тар Валон“ с такава боязън и омраза, че все едно говореха за Тъмния. Опита се да преброи жените, но те не спазваха определен ред, а се местеха из колоната, за да поговорят една с друга или с особата, возеща се в носилката. Кожата му настръхна. Да, той беше пътувал с Моарейн и се беше срещал с още една Айез Седай, и почти бе започнал да мисли за себе си, че нищо не може да го изненада. Никой или почти никой от връстниците му изобщо не бе напускал Две реки, а той го направи. Беше видял неща, каквито никой в Две реки не би могъл и да си представи, и бе извършил неща, за които другите можеха само да мечтаят, стига изобщо да им стигнеше въображението. Беше видял истинска кралица и се бе срещнал с щерката-наследница на Андор, беше се сблъсквал лице в лице с мърдраал, бе преминал през Пътищата. И нищо от тези неописуеми преживелици не беше го подготвило за това събитие.

— Защо са толкова много? — прошепна отново младежът.

— Тук идва лично Амирлинският трон. — Лан извърна към него безизразното си лице и го погледна съсредоточено. — Твоите уроци приключиха, овчарю. — Стражникът замълча за миг, след което на Ранд му се стори, че долавя нотка на съчувствие в гласа му, което, разбира се, бе невъзможно. — Щеше да е по-добре за теб, ако сега бе на седмица път оттук. — След тези думи Лан грабна ризата си от перилото и се спусна по витата стълба на кулата.

Ранд облиза пресъхналите си устни. Отново зяпна към колоната, виеща се към Фал Дара, сякаш наистина беше змия, отровна пепелянка. Барабаните и тромпетите забучаха в ушите му. Амирлинският трон, повелителката на всички Айез Седай. „Дошла е заради мен.“ Друга причина не можеше да измисли.

Те знаеха какви ли не неща. Разполагаха с познания, които можеха да му помогнат, беше сигурен в това. Но той не би посмял да ги помоли за това. Уплаши се, че са дошли да го опитомят. „Страх те е и ако откажат да го направят — призна си той неохотно. — О, Светлина, сам не знам кое от двете ме плаши повече.“

— Не исках да преливам Силата — прошепна младежът. — Стана случайно! О, Светлина, не искам да имам нищо общо с това. Кълна се, че никога повече не ще я докосна! Кълна се!

Стреснат, той осъзна, че шествието на Айез Седай вече навлиза през градските порти. Вятърът зави яростно и капките пот по тялото му станаха ледени. Звукът на тромпетите прозвуча злокобно в ушите му. Обонянието му сякаш наистина долови във въздуха натрапчивата миризма на разтворен гроб. „Собствения ми гроб, ако продължавам да стоя тук.“

Той навлече ризата си и се спусна припряно по стълбата.

Из коридорите на цитаделата на Фал Дара, чиито гладки каменни стени бяха оскъдно украсени с елегантни в простотата си стенни пана и семпли паравани, цареше истинска суматоха. Слуги, облечени в черно-жълти ливреи, тичаха по задачите си, за да приготвят покоите за гостите и да отнесат разпореждания в кухненските помещения, като в движение се оплакваха, че няма да успеят да приготвят всичко както трябва за такава високопоставена особа, след като не са ги предупредили. Тъмнооките воини с бръснати глави, само с по една опашка, привързана с кожена лента на темето, не тичаха, но крачеха енергично и лицата им грееха от възбуда, каквато обикновено проявяваха в разгара на битка. Някои от тях заговаряха забързалия се покрай тях Ранд.