Робърт Джордан - Великият лов

Лан извърна оръжието си под лъчите на слънцето и заговори.

— По време на Войната срещу Сянката Единствената сила сама по себе си е била използвана като оръжие, но освен това с помощта на Единствената сила са били направени оръжия. Някои от тях всъщност са използвали Единствената сила. Тези неща са могли да поразят цял град с един удар и да превърнат земята в пустош на левга околовръст. Хубаво е, че всички те били изгубени по време на Разрушението, и също така е добре, че никой вече не помни как се правят. Но са съществували и по-прости оръжия, за онези, на които можело да се случи да се срещнат лице в лице с мърдраал или с някои от още по-зловещите творения на Властелините на ужаса. С помощта на Единствената сила Айез Седай извличали от земята желязо и други метали, стопявали ги, придавали им форма и ги изковавали. И всичко това — с помощта на Силата. Мечове, както и други видове оръжия. Много от тях, оцелели след Разрушението на света, били унищожени от хора, които ненавиждали всичко създадено от Айез Седай, а други просто изчезнали с годините. Твърде малко са останали и твърде малко хора знаят за истинското им предназначение. За тях съществуват легенди, преувеличени приказки за мечове, които като че ли притежават своя собствена сила. Слушал си такива веселчунски приказки. Но истината сама по себе си е впечатляваща. Мечове, които никога няма да се прекършат и никога не ще изгубят остротата си. Виждал съм хора, които ги точат — по-скоро правят се, че ги точат — просто защото не могат да повярват, че мечът не се нуждае от наточване, след като е бил използван. Единственото, което постигат, е че си износват точиларските камъни.

— Тези оръжия са създанени от Айез Седай и никога няма да има други като тях — продължи Лан. — Когато всичко това свършило, когато войната и Векът свършили едновременно, след като светът бил разтърсен и непогребаните се оказали повече от живите, а оцелелите бягали, за да намерят каквото и да е безопасно място, когато всяка втора жена оплаквала мъжа си или синовете си, които никога повече нямало да види; когато всичко това свършило, Айез Седай, онези от тях, които оцелели, се заклели никога повече да не създават оръжие, с чиято помощ човек може да убие друг човек. Всяка Айез Седай се заклела и оттогава всички тези жени спазват тази клетва. Дори Червената Аджа, макар изобщо да не се интересуват от съдбата на мъжете.

— Един от тези мечове, най-обикновен войнишки меч — с почти тъжна усмивка, ако изобщо можеше да се приеме, че е в състояние да прояви някакво чувство, Стражникът прибра меча си в ножницата — се оказал нещо повече от останалите. От друга страна, онези, които били направени за лорд-генералите и чиито мечове били толкова яки, че никой ковач не би могъл да ги обозначи, но които все пак вече били обозначени с чапла, се превърнали в много редки и търсени оръжия.

Ръцете на Ранд се дръпнаха от меча, поставен на коленете му.

— Искаш да кажеш, че Айез Седай са го направили? Аз си мислех, че говориш за своя меч.

— Не всички оръжия със знака на чаплата са дело на Айез Седай. Малцина мъже умеят да въртят меча с такова умение, че да бъдат наречени майстори на меча и да бъдат удостоени с този знак, но въпреки това не са останали повече от четири-пет меча, които наистина са създадени от Айез Седай. Повечето от останалите са произведени в ковачници на добри майстори от най-добрата стомана, която хората могат да излеят, но все пак излята от обикновена човешка ръка. Но този меч, който е в ръцете ти, овчарю… това оръжие, ако можеше да говори, би разказало над три хиляди годишна история.

— Значи не мога да се измъкна от тях — въздъхна Ранд. — Нали? — Той завъртя меча си на върха на ножницата. Не му изглеждаше по-различен, отколкото досега, преди да знае какво представлява. — Работа на Айез Седай. — „Но на мен ми го даде Трам. Даде ми го моят баща.“ Отказа се да мисли как един овчар от Две реки би могъл да се сдобие с острие със знака на чаплата. В подобни мисли се криеха опасни подводни течения, дълбочини, в които не желаеше да навлиза.

— Наистина ли искаш да се махнеш, овчарю? Отново ще те запитам. Тогава защо не си тръгна? Заради меча ли? За пет години бих могъл да те направя достоен за него. Да те направя истински майстор на меча. Китките ти са здрави, балансираш добре и не допускаш една и съща грешка два пъти. Но не разполагам с цели пет години, за да те обуча изцяло, нито мисля че ти имаш пет години, за да се учиш. Както и да е, добре че поне не се препъваш в оръжието си. Държиш се така, сякаш мечът наистина подхожда за кръста ти, овчарю, и повечето селски тиквеници веднага ще го усетят. Но всичко това ти си го имаше още в деня, в който си го окачи. Тогава защо още стоиш тук?