Робърт Джордан - Прероденият дракон

Перин чуваше зад гърба си тихото мърморене на Лейа. Погледна я през рамо. Тя хвърляше тревожни погледи към стръмните склонове от двете им страни и несигурно надвисналите от тях дървета. Изглеждаше невъзможно да не паднат. Шиенарците яздеха спокойно, най-после започнали да се отпускат. Изведнъж пред тях се разтвори овална котловина. Стените й бяха стръмни, но не чак толкова недостъпни, колкото прохода, през който току-що бяха минали. Потокът течеше от малък извор от далечния й край. Острият поглед на Перин засече мъж с перчем на шиенарец, скрит сред клоните на един дъб вляво. Ако беше изпяла червенокрила сойка вместо синуга, той нямаше да е сам и пътят навътре нямаше да е лесен. Шепа мъже можеха да удържат този проход срещу цяла армия.

Сред дърветата се мяркаха добре прикрити дървени колиби. Миришеше на хора и коне, на готвене и горящи огньове. На висок пилон висеше отпуснато дълго бяло знаме. Фигура, висока поне един път и половина колкото останалите, седеше върху дънер и четеше книга, която изглеждаше твърде малка в огромните й шепи. Вниманието на съществото изобщо не се отклони дори когато единственият човек без перчем на темето извика:

— Значи все пак я доведохте, нали? Пък аз си мислех, че този път няма да се върнете за през нощта. — Беше глас на млада жена, но тя бе облечена в момчешко палто и бричове, а косата й беше подстригана късо.

Порив на вятъра нахлу в котловината и развя знамето в цялата му дължина. За миг съществото на него сякаш яхна вятъра. Четирикрака змия със златни и пурпурни люспи, златиста грива като на лъв, а стъпалата й — увенчани с по пет златни нокътя. Знаме от легендите. Знаме, което повечето хора нямаше да разпознаят, ако го видеха, но щяха да изпитат ужас, научеха ли името му. Перин махна с ръка в жест, който обгърна всичко, и каза:

— Добре дошла в стана на Преродения Дракон, Лейа.

Туатанката хвърли поглед към знамето, което отново провисна отпуснато, после към хората около огъня. Особено към четящия, който бе един път и половина по-висок от Перин и два пъти по-едър от него.

— С вас има огиер. Виж ти, кой да помисли… — Тя поклати глава. — Къде е Моарейн Седай? — Знамето на Дракона сякаш не я интересуваше изобщо.

Перин посочи грубата колиба, най-горе на отсрещния склон. Със стени и стръмен покрив от неодялани дървета, тя беше най-голямата от всички, и все пак не много голяма — може би само колкото да може да се нарече къщурка вместо колиба.

— Онази там е нейната. Нейната и на Лан. Той е Стражникът й. Щом пийнете нещо топло…

— Не. Трябва да говоря с Моарейн.

Той не се изненада. Щом пристигнеха, всички жени настояваха да говорят с Моарейн незабавно и насаме. Вестите, които след това Моарейн решаваше да сподели с останалите, невинаги изглеждаха особено важни, но жените проявяваха настойчивостта на ловец, преследващ последния жив заек на света, за да нахрани умиращото си от глад семейство. Полузамръзналата стара просякиня бе отказала одеяла и чиния горещо варено и се бе дотътрила по склона до колибата на Моарейн все така босонога през все още сипещия се сняг.

Лейа се смъкна от седлото и подаде юздите на Перин.

— Нали ще се погрижите да се нахрани? — Тя потупа сиво-кафявата кобила по муцуната. — Пийса не е свикнала да ме носи през толкова стръмна местност.

— Фуражът все още е оскъден — отвърна Перин, — но ще й дадем каквото имаме.

Лейа кимна и се завтече нагоре по склона без повече приказки вдигнала яркозелената си пола. Бродираното със сини шевици ярко-червено наметало се развя след нея.

Перин слезе от Стъпко и размени няколко думи с хората, приближили се откъм огньовете, за да се погрижат за конете. Не, с изключение на гарвана, не били видели нищо, освен планините и тази туатанска жена. Да, гарванът бил мъртъв. Не, тя не им казала нищо за онова, което става извън планините. Не, нямал никаква представа дали ще тръгнат скоро.

„Или изобщо“ — добави той наум. Моарейн ги бе задържала тук цялата зима. Шиенарците не смятаха, че тя заповядва, не и тук, но Перин знаеше, че Айез Седай по някакъв начин все успяват да наложат своето. Особено Моарейн.

След като конете бяха отведени до грубо скованата конюшня ездачите отидоха да се сгреят. Перин свали наметалото си и с благодарност протегна ръце към огъня. От големия котел, бейрлонска изработка, както можеше да се прецени по вида му, се вдигаха миризми, които караха устата му да се изпълва със слюнка. Някой, изглежда, днес бе имал късмет в лова, а едрите коренища, поставени около съседния огън, изпускаха миризма, смътно напомняща за печена ряпа. Той сбърчи ноздри и се съсредоточи върху вареното. Напоследък все повече и повече налиташе на месо и не обръщаше внимание на нищо друго.