Робърт Джордан - Прероденият дракон

Мин му се усмихна приятелски и ушите на Лоиал отново щръкнаха.

— Това е чудесно — каза му тя. — Но някои от нас се чувстват като кукли на конци, танцуващи под ръцете на тези наши тавирен.

— Не съм го искал — избухна Перин. — Не съм го искал.

Тя не му обърна внимание, а продължи:

— Това ли е станало с теб, Лоиал? Затова ли тръгна да пътуваш с Моарейн? Знам, че вие, огиерите, никога не напускате вашите стеддинг. Нима някой от тези тавирен те придърпа към себе си?

Лоиал съсредоточено заоглежда лулата си.

— Исках само да видя Дъбравите, засадени от нашия народ — измърмори той. — Само Дъбравите да видя. — Той хвърли поглед към Перин, сякаш търсеше помощ от него, но Перин само се ухили.

„Да те видя сега как ще ти подковат копитото.“ Не знаеше всичко, но знаеше, че Лоиал беше избягал. Той беше деветдесетгодишен, но все още недостатъчно зрял според огиерските разбирания, за да напусне стеддинг — да излезе Навън, така го наричаха — без разрешението на Старейте. Огиерите живееха много дълго, от гледна точка на хората. Лоиал твърдеше, че Старейте били много ядосани и искали да го върнат. И изглежда, смяташе да отлага този момент колкото е възможно повече.

Сред шиенарците настъпи някакво разбъркване мъжете наскачаха. От колибата на Моарейн излезе Ранд. Дори от това разстояние Перин го виждаше ясно. Младеж с рижа коса и сиви очи. Беше връстник на Перин и щеше да стърчи с половин глава над него, ако застанеха един до друг, въпреки че Ранд беше по-тънък, макар все пак с широки рамене. Бродиран със златни нишки тръни се спускаха по ръкавите на червения му сюртук с висока яка, а на гърдите на тъмното му наметало изпъкваше същото същество като на знамето — четириногата змия със златната грива. Ранд и Перин бяха отраснали заедно като приятели. „Дали все още сме приятели? Можем ли? Сега?“

Шиенарците се поклониха като един, с изправени глави, но с ръце на коленете.

— Господарю Дракон — извика Юно. — Ние сме готови. Чест е да служим.

Юно, които трудно можеше да произнесе и едно изречение, без да вметне някаква ругатня, този път говореше с най-дълбоко уважение. Гласовете на останалите отекнаха след неговия: „Чест е да служим.“ Очите на Масема, който обикновено виждаше лошото във всичко, сега бяха блеснали в израз на пълна преданост. И на Раган също. Всички до един очакваха команда, стига Ранд да благоволи да я изрече.

Ранд се спря да огледа сцената за миг, после се обърна и се скри сред дърветата.

— Пак спори с Моарейн — промълви Мин. — Днес цял ден спорят.

Перин не бе изненадан, въпреки че се почувства леко смутен. Да спориш с една Айез Седай! Припомни си всички приказки, които беше слушал като дете. Айез Седай, които караха тронове и държави да танцуват под невидимите им конци. Айез Седай, в чиито дарове винаги имаше уловка, чиято цена винаги изглеждаше по-малка, отколкото би повярвал човек, и все пак винаги се оказваше много по-голяма, отколкото би могъл да си представиш. Айез Седай, чийто гняв би могъл да накара земята да се разтвори и да предизвика мълнии. Някои от приказките бяха неверни, сега той го знаеше. И в същото време не казваха и половината от истината.

— По-добре да ида при него — каза той. — След споровете им той винаги се нуждае от някой, с когото да поговори. — А освен Моарейн и Лан имаше само още трима — Мин, Лоиал и той самият — които не зяпаха в Ранд, сякаш стои по-високо и от кралете. А от тримата само Перин го познаваше отпреди.

Той се заизкачва по склона, спирайки се само колкото да погледне към затворената врата на колибата на Моарейн. Лейа беше вътре, както и Лан. Стражникът рядко си позволяваше да се отдалечи много от своята Айез Седай. Много по-малката колиба на Ранд се намираше по-ниско, добре скрита сред дърветата, настрани от останалите. Беше се опитал да живее по-надолу, сред останалите мъже, но непрестанното им благоговение го беше отблъснало. Сега стоеше настрана, самотен. Твърде самотен, според Перин. Но той знаеше, че сега Ранд не се беше запътил към колибата си.

Перин забърза към едната страна на котловината, където склонът изведнъж се превръщаше в стръмна канара, висока петдесет крачки, гладка, покрита само на места с жилав мъх. Знаеше точно къде се намира цепнатината в скалата, отвор, през който едва можеше да провре раменете си. Беше като да преминеш през тунел.

Цепнатината се точеше на половин миля, след което рязко отваряше в овраг с дъно, покрито със скали и балвани, стръмните склонове бяха гъсто покрити с бор и елак. Дълги сенки се протягаха откъм слънцето, кацнало върху планинските ридове. Стените на това място бяха гладки, с изключение на процепа, и толкова стръмни, сякаш някой гигантски топор се беше забил в планините. Беше много по-защитимо от котловината, само че нямаше нито поток, нито извор. И никой не идваше тук. Освен Ранд, след караниците си с Моарейн.