Робърт Джордан - Прероденият дракон

Лейа присви рамене и отвърна колебливо.

— Ами… знаех, че ако мина по този път, все някой ще ме намери и ще ме заведе при нея. Просто… го знаех. Имам вести за нея.

Перин не я попита за вестите. Жените предаваха информацията, която носеха, само на Моарейн.

„А Айез Седай ни казва само това, което тя си избере.“ Айез Седай никога не лъжеха, но се говореше, че истината, която ти казва една Айез Седай, невинаги е истината, която си мислиш, че е, „Твърде късно е вече за опасения, нали?“

— Насам, госпожо Лейа — каза той и посочи нагоре към планината. Шиенарците, с Юно начело, тръгнаха по склона след Перин и Лейа. Мъжете от Граничните земи продължаваха да наблюдават зорко небето, както и земята, а последните двама следяха грижливо тила им. Известно време яздиха в пълна тишина, нарушавана само от тропота на конските копита, ту ровещи през ланския сняг, ту отхвърлящи камънак надолу по склона. От време на време Лейа хвърляше поглед към Перин, към лъка му, секирата, лицето. Но не проговаряше. При тези любопитни погледи той се помръдваше неловко на седлото и отбягваше очите и. Винаги се стараеше да даде известно време на непознатите преди сами да забележат цвета на очите му. Най-сетне той промълви:

— Изненадан съм, че виждам човек от Пътуващия народ. При вашите убеждения…

— Възможно е да се противопоставиш на злото и без да вършиш жестокост. — В гласа й се съдържаше простотата на човек, изричащ очевидна истина.

Перин изръмжа кисело, но мигом се извини и промърмори:

— Дано да е тъй, както казвате, госпожо Лейа.

— Жестокостта вреди на извършителя точно толкова, колкото и на жертвата — отвърна му Лейа спокойно. — Тъкмо затова ние бягаме от онези, които ни вредят, за да ги предпазим от щетите, които си нанасят сами, не по-малко, отколкото за да спасим себе си. Ако вършим жестокост, противопоставяйки се на злото, скоро ще се окажем не по-различни от онова, срещу което се борим. Тъкмо със силата на своята вяра се сражаваме със Сянката.

Перин не можа да се въздържи да не изсумти пак.

— Госпожо, надявам се никога да не ви се наложи да се изправите срещу тролоците със силата на своята вяра. Силата на техните мечове ще ви съсече на място.

— По-добре е да умреш, нежели… — почна тя, но гневът му го накара да я прекъсне. Гневът, който тя просто не можеше да изпита. Гневът от това, че тя наистина бе готова да умре, вместо да навреди някому, колкото и зъл да е той.

— Ако побегнете, те ще ви догонят и ще ви убият, и ще изядат трупа ви. Могат и да не изчакат, докато се превърне в труп. Тъй или иначе, вие ще сте мъртва и злото ще с победило. А има и човеци, които са не по-малко жестоки. Мраколюбци и други. Повече, отколкото бих повярвал и аз, само допреди година. Само Белите плащове да решат, че вие, Калайджиите, не ходите в Светлината, и ще видите колко ще ви опази силата на вашата вяра. Тя го изгледа пронизваше.

— И все пак ти не си щастлив със своите оръжия.

Как го разбра? Той разтърси глава раздразнено, къдриците му се люшнаха.

— Създателят е направил този свят — промърмори той. — Не аз. Аз съм длъжен да живея в този свят — такъв, какъвто е.

— Толкова тъжен и толкова млад — отрони тя тихо. — Защо си толкова тъжен?

— Трябва да гледам, а не да говоря — отвърна той отсечено. — Едва ли ще ми бъдете благодарна, ако ви изгубя. — Сръга Стъпко, за да сложи край на разговора, но продължи да усеща погледа й върху себе си. „Тъжен? Не съм тъжен, просто… О, Светлина, знам ли? Би трябвало да има и по-добър начин, това е.“ Настойчивият сърбеж отново се появи в тила му, но погълнат от усилието да пренебрегне погледа на Лейа в гърба си, той преодоля и него.

Така изкачиха планинския склон и се заспускаха надолу, за да преминат една гориста долина с голям поток струеше студен в дъното й, дълбок до конско коляно. Една от планинските канари в далечината беше издялана в подобие на два извисяващи се силуета. На мъж и жена както му се струваше на Перин, макар ветровете и дъждът отдавна да ги бяха направили неясни. Дори Моарейн твърдеше, че не е сигурна кои би трябвало да са, нито кога е бил изсечен гранитът.

Белоперки и дребни пъстърви отскачаха от копитата на конете като сребро, проблясващо сред чистата вода. Една пасяща сърна надигна колебливо глава, изгледа изкачващата се на брега на потока група ездачи и хукна сред дърветата, а една планинска котка, със сиви ивици и петна по козината, сякаш изникна от земята, изгледа конете за миг, махна с опашка и хукна след побягналата сърна. И все пак из планината още се мяркаше малко живот. Тук-там птици кацаха по голите клони или кълвяха по земята там, където снегът се бе стопил. След няколко седмици щяха да са повече, но още не беше дошло времето. Повече гарвани не зърнаха. Късно следобед Перин преведе групата между два стръмни планински ската, чиито снежни върхове както винаги бяха обвити в облаци и изви нагоре покрай по-малък поток, подскачащ надолу сред сиви скали на малки водопади. Птица изпя сред дърветата, друга й отвърна, някъде по-нагоре. Перин се усмихна. Зовът на синугата. Птица от Граничните земи. Никой не можеше да мине по този път, без да бъде забелязан. Той потри нос и не погледна към дървото, откъдето се беше обадила първата „птица“. Пътеката се стесни, колкото да може да премине само един човек на кон, потокът също.