Робърт Джордан - Небесният огън

— Искам да чуя какво има да ни каже Ланфеар. — Не погледна към Самаил, но думите му бяха предназначени за него. — Сигурно е нещо повече от глупав опит само да ни сплаши. — Самаил килна глава в някакво подобие на кимане или просто раздразнение, но се съгласи.

— О, имам какво да ви кажа, разбира се, макар че малко сплашване никак не е излишно. — Тъмните очи на Ланфеар все още бяха пълни с недоверие, но гласът й беше спокоен като тиха вода. — Ишамаел се опита да го постави под контрол и се провали, накрая се опита да го убие и пак се провали, но Ишамаел се опита да заложи на заплахите и страха, а заплахите не действат пред Ранд ал-Тор.

— Ишамаел беше повече от полупобъркан — измърмори Самаил — и по-малко от Получовек.

— Нима сме това? — вдигна вежди Грендал. — Просто човеци? Със сигурност сме нещо повече. Ето ви го човека. — Тя погали с пръст коленичилата до нея жена по брадичката. — Нова дума трябва да се създаде, дума, която да ни опише по-добре.

— Каквото и да сме — каза Ланфеар, — можем да успеем там, където Ишамаел се провали. — Беше се навела леко напред, сякаш искаше по този начин придаде по-голяма тежест на думите си. Но Ланфеар рядко проявяваше напрегнатост. Защо сега?

— Защо само ние четиримата? — попита Рахвин. Другото „защо“ засега можеше да почака.

— А защо да сме повече? — последва отговорът на Ланфеар. — Ако принудим Преродения Дракон да коленичи пред Великия властелин в Деня на завръщането, защо да делим честта — и наградите — повече, отколкото е нужно? А навярно той може да бъде използван за… как го каза ти, Самаил?… да окастри мъртвата гора.

Подобен отговор Рахвин можеше да разбере. Не че й вярваше, естествено, нито пък някой от останалите, но амбицията й му беше понятна. Избраниците не бяха престанали да заговорничат за по-високо положение чак до деня, в който Луз Терин ги беше оковал, запечатвайки затвора на Великия властелин, и бяха започнали отново от деня, в който се озоваха пак на свобода. Просто трябваше да се увери, че заговорът на Ланфеар не обърква собствените му планове.

— Говори — подкани я той.

— Първо, още някой се опитва да установи контрол над него. Или може би да го убие. Подозирам Могедиен или Демандред. Могедиен винаги се е стараела да действа скрита в сенките, а Демандред винаги е мразил Луз Терин. — Самаил се усмихна, или по-скоро направи гримаса, но собствената му омраза беше бледо подобие на ненавистта на Демандред, макар да беше с повече основание.

— Откъде си сигурна, че не е някой от нас, присъстващите? — подхвърли закачливо Грендал.

Усмивката на Ланфеар показа също толкова зъбки, колкото тази на другата жена, и беше не по-малко смразяваща.

— Защото вие тримата предпочетохте да си издълбаете нишички и да подсигурите властта си, докато останалите се трепят помежду си. И по други причини. Казах ви, че следя Ранд ал-Тор отблизо.

Последното, което каза за тях, беше вярно. Рахвин лично предпочиташе дипломацията и коварството пред открития конфликт, макар че нямаше да се посвени да прибегне и до него, ако се наложеше. Подходът на Самаил винаги се изразяваше в армии и завоевания. Той нямаше да се доближи до Луз Терин, дори и да е прероден в овчар, преди да е сигурен в победата си. Грендал също се стремеше към завоеванието, въпреки че средствата й не включваха бойци. Колкото и да си падаше по играчките, тя действаше последователно — стъпка по стъпка. Открито, разбира се, според понятията на Избраниците, но без никога да се пресяга по-надалече при всяка стъпка.

— Знаете, че мога да го следя незабелязано — продължи Ланфеар, — но останалите трябва да се държите настрана, за да избегнете риска да ви засече. Трябва да го привлечем към…

Грендал се наведе напред, заинтригувана, а Самаил закима, заслушан внимателно. Рахвин не бързаше с преценките си. Всичко това можеше и да свърши работа. А ако не… Ако не, той самият виждаше поне няколко начина да оформи събитията в своя полза. Но всичко това наистина можеше да свърши добра работа.

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, сред великия лес, наречен Бремски лес, се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.