Робърт Джордан - Небесният огън

Самаил беше набит, як и изглеждаше по-едър, отколкото бе в действителност. Походката му беше бърза и енергична, жестовете му — резки. Синеок и златокос, с изрядно подстриганата си квадратна брада той навярно можеше да мине и за красив, ако не беше дългият белег през лицето му, сякаш нажежен ръжен го бе прорязал от косата до долната челюст. По силите му беше да го махне още щом го беше получил, но бе предпочел да си го остави.

Свързан със сайдин също така здраво, както Рахвин — от толкова близо Рахвин можеше да го усети, макар и смътно — Самаил го изгледа предпазливо.

— Очаквах да намеря слугинчета и танцьорки, Рахвин. Да не би най-сетне да са ти омръзнали удоволствията след всички тези години? — Ланфеар се изсмя тихо над виното си.

— Спомена ли някой за удоволствия?

Рахвин дори не беше забелязал отварянето на трети портал, показващ огромно помещение, пълно с басейнчета и вити колони, с почти голи акробати и слуги, облечени още по-оскъдно. Някак не на място сред тях седеше окаян мършав старец в омачкано палто. Двама слуги, загърнати в оскъдни късчета прозрачен плат, мускулест мъжкар, понесъл позлатен поднос, и красива, сластна женска, която припряно наливаше вино от кристално шише в също така позлатен бокал с високо столче върху подноса, следваха същинската новопристигаща. Отворът затрептя и изчезна.

Сред всяка друга компания без Ланфеар, Грендал щеше да мине за потресаващо красива жена, пищна и зряла. Робата й беше къса, от зелена коприна. Между едрите й гърди блестеше рубин с размери на кокоше яйце, а на дългата й коса с цвят на слънце бе кацнала коронка с искрящи елмази. В сравнение с Ланфеар тя изглеждаше просто възпълничка хубавелка. Дори това неизбежно сравнение да я дразнеше, веселата й усмивка не го издаваше.

Златните гривни по щедро накитената й ръка издрънчаха, когато тя махна небрежно назад. Женската бързо пъхна бокала в шепата и с угодническа усмивка, огледално отразена от лицето на мъжкаря. Грендал не го забеляза.

— Така — допълни тя развеселена. — Почти половината оцелели Избраници, събрани на едно място. И никой не се опитва да убие друг. Кой би могъл да очаква това преди Великия властелин на Мрака да се завърне? Ишамаел наистина успя да ни предпази да се стиснем едни други за гушите, но това…

— Винаги ли говориш толкова безгрижно пред слугите си? — рече с гримаса Самаил.

Грендал примигна и погледна назад към двойката, сякаш беше забравила за тях.

— О, те никога не ще проговорят. Те ме боготворят. Нали? — Двамата тутакси паднаха на колене и заломотиха несвързани фрази на безмерна любов към нея. Бяха искрени. Наистина я обичаха. След миг тя леко се намръщи и слугите замръзнаха с отворени усти. — Е, така вече няма да ви притесняват, нали?

Рахвин поклати глава, зачуден кои ли са тези двама, или по-скоро — кои са били. Физическата красота не бе достатъчна, за да бъдат избрани за слуги на Грендал. Трябваше да притежават също и някаква власт или сан. Бивш лорд за прислуга и благородна дама, която да й приготвя банята — това диктуваше вкусът на Грендал. Глезотиите са си глезотии, но тя беше направо разточителна. Тези двамата можеха да са от полза, ако бъдат манипулирани правилно, но равнището на принуда, което Грендал им налагаше, не допускаше да бъдат използвани за нещо повече освен за украса. Истинският финес беше непознат за тази жена.

— Още ли да очаквам, Ланфеар? — изръмжа той. — Да не би да си убедила Демандред да престане да си въобразява, че е едва ли не наследникът на Великия властелин?

— Съмнявам се, че арогантността му стига чак дотам — отвърна спокойно Ланфеар. — Трябва да е разбрал докъде доведе тя Ишамаел. И тъкмо това е същественото. Грендал го изтъкна. Някога бяхме тринадесет — безсмъртни. Сега четирима са мъртви, а един ни предаде. Ние четиримата сме единствените, които се събираме днес тук, и сме достатъчно.

— Сигурна ли си, че Ашмодеан е минал на другата страна? — попита настойчиво Самаил. — Преди той никога не би рискувал. Откъде толкова кураж да избере губещата кауза?

Ланфеар отвърна с насмешлива усмивка.

— Стигна му кураж да нагласи засада, с надеждата да се издигне над всички нас. А когато се наложи да избира между смъртта и обречената кауза, не му беше нужен особен кураж да избере.

— А и време, бих се обзаложил. — От белега кривата усмивка на Самаил изглеждаше още по-злъчна. — Щом си била достатъчно близо до него, за да знаеш всичко това, защо си го оставила жив? Могла си да го убиеш преди дори да е разбрал, че си там.