Робърт Джордан - Небесният огън

— Изведи я по задните улички — каза Рахвин — и я остави там. Не бива да я забележат.

— Ще бъде както заповядате, велики господарю — отвърна Елегар и се поклони. Изправи се и задърпа жената за ръка. Тя, естествено, го последва покорно, с все още замъглени очи. Елегар нямаше да й задава въпроси. Беше достатъчно благоразумен, за да си дава сметка, че има неща, които е по-добре да не знае.

— Пак ли твоите игрички с хубави женички? — изрече женски глас зад гърба му в мига, в който резбованата врата се затвори.

Сграбчил сайдин, той се изпълни със Силата — с покварата на мъжката половина на Верния извор, която помете вихрено всичките му обвързвания и клетви, чиито стеги, той знаеше, бяха по-силни и от Светлината, и от самия Създател.

Посред стаята, над килима с червени и златисти шарки, се бе появил портал. Отвор към другаде. За миг Рахвин успя да зърне зала със стени, покрити с белоснежна коприна, после остана само една жена, облечена цялата в бяло и с колан от тъкано сребро. Лекото потръпване на кожата му, като смътен мразовит полъх, беше единственото, което издаваше, че е прелял. Висока и стройна, тя бе толкова красива, колкото той бе чаровен. Тъмните й очи бяха като бездънни вирове. Косата й, украсена със сребърни звезди и полумесеци, падаше на черни вълни по раменете й. На повечето мъже, като я видеха, устите им щяха да пресъхнат от желание.

— Какво искаш да кажеш с тази своя потайна поява, Ланфеар? — попита той грубо. Не изпусна Силата, а приготви няколко гадни изненади в случай, че му се наложеше. — Ако искаш да говориш с мен, изпрати си посланик и аз ще реша кога и къде. И дали.

Ланфеар се усмихна със сладката си, измамна усмивка.

— Свиня си и свиня ще си останеш, Рахвин, но рядко си бил глупав. Тази жена е Айез Седай. Ами ако просто са я пропуснали? Да не би да се каниш и вестители да разпратиш, да разгласят къде си?

— Тя да прелива? — изсмя се той презрително. — Та тя няма сила дори да излезе навън, без някой да крепи. Наричат необучени дечица Айез Седай, след като половината от това, което знаят, са самоуки фокуси, а другата половина — бледи драскотини по повърхността.

— Все така ли ще си самоуверен, ако тринадесет от тези необучени деца вземат, че те обкръжат? — Хладната насмешка в гласа й го разколеба, но той не си позволи да й го покаже.

— Грижа се за сигурността си, Ланфеар. Тя съвсем не е една от моите „игрички с хубави женички“, както го наричаш, а тукашната съгледвачка на Кулата. Сега тя докладва точно това, което аз искам от нея, и при това го прави с ревностна охота. Онези, които служат на Избраниците в Кулата, ми посочиха точно къде да я намеря. — Скоро щеше да настъпи денят, в който светът щеше да се откаже от името „Отстъпници“ и да коленичи пред Избраниците. Обещано беше, преди толкова време. — Защо си дошла, Ланфеар? Едва ли заради една беззащитна жена.

Тя само присви рамене.

— Можеш да си играеш с твоите играчки колкото си искаш, Рахвин, изобщо не ме интересува. Но никак не си гостоприемен, така че ако ми простиш… — От масичката до леглото на Рахвин се надигна сребърна кана и се наклони, за да отлее тъмно вино в чаша със златен обков. След като каната се успокои, бокалът се понесе към ръката на Ланфеар. Той, разбира се, не усети нищо освен леко ощипване; не видя никакво сплитане на потоци. Това никога не му беше харесвало. Фактът, че и тя почти не можеше да забележи неговите заплитания, беше слабо удовлетворение в полза на равновесието.

— Защо? — отново настоя той.

Тя отпи спокойно, после каза:

— След като избягваш да се срещаш с останалите, неколцина от Избраниците ще дойдат тук. Аз дойдох първа, за да те уверя, че не е нападение.

— Останалите? Пак ли някакъв твой план? Защо да следвам нечии чужди планове? — Той изведнъж се разсмя, дълбоко и гърлено. — Значи не е нападение, така ли? Ти нивга не си нападала открито, нали? Нивга толкова грубо като Могедиен, навярно, но винаги си се грижила за фланговете и за тила. Е, този път ще ти се доверя, поне дотолкова, че да те изслушам. Стига да стоиш пред очите ми. — Довереше ли се някой на Ланфеар, озовала се зад него, заслужаваше си да намери ножа й в гърба си. Не че човек можеше да и се довери, дори когато я държеше пред очите си. Меко казано, нравът й беше непредсказуем. — И кой друг трябва да сподели нашата среща?

Този път получи ясно предупреждение — беше дело на мъж. Появи се друг портал, разкриващ мраморни арки, гледащи към широки каменни тераси и гларуси, които кръжаха и крещяха сред безоблачно небе. После се появи един мъж, пристъпи и прагът след него се затвори.