Робърт Джордан - Небесният огън

На югозапад задуха той — сух и горещ, под слънце от разтопено злато. Дълги седмици не бе валял дъжд по земята долу и зноят на късното лято растеше от ден на ден. Отрано съсухрени кафяви листи осейваха някои дървета, голи камънаци стърчаха по пресъхнали дерета. На едно голо поле, където тревата бе погинала и само тънки гърчави храсти задържаха с корени почвата, вятърът започна да оголва заровени от дълго време камъни. Проядени и изтрити бяха те и ничие човешко око нямаше да различи в тях руините на град, увековечен в историята, но инак — заличен в хорската памет.

Преди вятърът да прекоси границата на Андор изникнаха пръснати селца и нивя, по които угрижени селяци опъваха сухи бразди. Лесът изтъня на малки горички. После вятърът помете прах по стихналите улички на едно село, наречено Корски извори. Това лято изворите бяха започнали да пресъхват. Няколко псета клечаха с изплезени езици под жегата и две полуголи хлапета тичаха и биеха с пръчки натъпкан с парцали мехур. Всичко друго беше замряло, освен вятъра, праха и скърцащата табела над вратата на хана — постройка от червени тухли със сламен покрив като всяка друга сграда по улицата. На два етажа, ханът беше най-високата постройка в Корски извори. Два оседлани коня, вързани пред хана, лениво махаха с опашки. Изрязаната от дърво табела гласеше „Правосъдието на Добрата кралица“.

Примигвайки от прахта, Мин беше притиснала око в пролуката между грубите дъски. Рамото на пазача пред вратата й пречеше, но тя все пак виждаше хана. Жално й беше, че името му така зловещо подхожда за случая. Съдията им — местният лорд, явно беше пристигнал преди известно време, но тя не бе успяла да го зърне. Сега той несъмнено слушаше обвиненията на селянина Адмер Нем и на всичките му братя и братовчеди, заедно с жените им и сигурно всички настояваха да бъдат обесени, и то незабавно. Чудно й беше какво ли наказание се полага тук за опожаряването на нечий обор заедно с млечните крави в него. Неволно, разбира се, но тя не допускаше, че това ще е от голямо значение, след като стана цялата тази беля.

По време на бъркотията Логаин се бе измъкнал — избяга, да го изгори дано! — и тя не знаеше дали трябва да се радва, или не. Тъкмо той беше съборил Нем, който ги намери малко преди да съмне, и фенерът на селянина излетя от ръката му и падна в сламата. Ако някой беше виновен, то това бе Логаин. И много рядко се сещаше да внимава какво приказва. Може би беше по-добре, че избяга.

Тя се обърна и изтри потта от челото си. Беше задушно, но двете й спътнички сякаш не го забелязваха. Сюан с тъмна вълнена рокля, също като на Мин, се беше изтегнала по гръб, зяпаше тавана и разсеяно потупваше брадичката си със сламка. Леане, стройна и висока почти колкото мъж, седеше с кръстосани крака по бяла нощница и стесняваше роклята си. Бяха им позволили да задържат дисагите си, след като ги претърсиха за мечове, секири или нещо друго, което можеше да им помогне да избягат.

— Какво е наказанието за подпалване на обор в Андор? — попита Мин.

— Ако имаме късмет — отвърна Сюан, без да се помръдне — бой на голо насред площада. При по-малко късмет — боят е с камшици.

— Светлина! — изпъшка Мин. — И на това му викаш късмет?

Сюан се извърна на една страна и се подпря на лакътя си. Беше здрава жена, не толкова красива, колкото обаятелна, и изглеждаше само с няколко години по-възрастна от Мин, но пронизващите й сини очи внушаваха респект, неприсъщ за млада жена, очакваща присъдата си в затънтен край в някаква барака. Понякога Сюан ставаше лоша почти колкото Логаин, ако не и по-лоша.

— Когато пердахът свърши — продължи тя с тон „глупости не понасям, дивотии не слушам“, — ще можем да си тръгнем по пътя. Така се губи по-малко време от всяко друго наказание, за което мога да се сетя. Значително по-малко, отколкото ако ни обесят, да речем. Макар че не допускам да се стигне чак дотам, доколкото си спомням андорските закони.

Хриплив смях разтърси за миг Мин. Смях ли бе, или рев, и на нея не й стана много ясно.

— Време ли? Както сме я подкарали, нищо друго не ни остана освен време. Мога да се закълна, че изръшнахме всяко селце от Тар Валон дотук и не намерихме нищо. Ни намек, ни шепот. Не мисля, че изобщо съществува някакво събиране. А сега сме и без коне. Доколкото успях да подслушам, Логаин ги е взел. Без коне, заключени в някаква барака, и чакаме Светлината знае само какво!

— Внимавай с имената — прошепна рязко Сюан и стрелна многозначителен поглед към вратата, зад която бе пазачът. — Развързаният език може да те напъха в мрежата вместо рибата.