Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— А сега ме чуйте добре. Елейн може да се помайва колкото си ще с нейните игри на политика, но на мен ръцете ми са вързани. Повече от половината Родственички щяха да се разбягат, ако Алайз не ги държеше здраво за вратовете, и тъй като тя самата не храни надежда, че ще се домогне до шала, не съм сигурна колко дълго ще успее да задържи която и да било. Другите се въобразяват, че могат да спорят с мен! Вчера Сумеко ме нарече… момиче!

Изръмжа, но вината си беше нейна, така или иначе. В края на краищата нали тъкмо тя бе втълпила на Родственичките, че трябва да си стегнат малко гръбнаците и да не пълзят в краката на Айез Седай. Е, явно бяха престанали да пълзят. Вместо да го правят, проявяваха силна охота да мерят Сестрите с мерките на тяхното правило. А хайде намери някоя Сестра, която да го иска! Вероятно не беше съвсем по вина на Нинив, че изглеждаше съвсем малко над двадесетгодишна — тя рано бе започнала да забавя състаряването си, — но за Родството възрастта беше важна, а тя сама беше избрала да прекарва повечето си време с тях. Не дърпаше рязко плитката си, само я теглеше толкова силно, че можеше всеки миг да си я изскубне.

— А и този проклет Морски народ! Нещастнички! Нещастнички, нещастнички, нещастнички! Ако не беше тази скапана сделка!… Остава само да ми кацнат на ръцете две ревливи блеещи новачки! — Устните на Кирстиан за миг се свиха, а черните очи на Заря блеснаха възмутено, докато съумее отново да си придаде хрисимо изражение. Привидно. Но поне проявиха достатъчно благоразумие да не си отварят устата пред Айез Седай.

Елейн отхвърли моментния подтик да оглади нещата. Искаше й се да напляска и Кирстиан, и Заря. Тъкмо те бяха усложнили всичко с това, че не си бяха държали езика зад зъбите. Искаше й се да напляска и Нинив. Значи най-после Ветроловките я бяха притиснали в ъгъла, нали? Никакво съчувствие не заслужаваше.

— Не си играя на нищо, Нинив, и ти много добре го знаеш! Много често съм искала съвета ти! — Вдиша дълбоко и се помъчи да се успокои. Слугите, които виждаше зад гърба на Вандийн и двете новачки, бяха спрели работата си и се кокореха към групата жени. Усъмни се, че изобщо забелязваха Лан, колкото и впечатляващ да беше. Спор между Айез Седай беше интересна гледка, стига да стоиш по-настрана. — Някоя трябва да ги поеме — продължи тя с по-спокоен тон. — Или смяташ, че можеш просто да им кажеш да забравят за всичко това? Погледни ги само, Нинив. Ако ги оставим без работа, веднага ще започнат да разсъждават кой е. Нямаше да отидат, при Вандийн, ако не са помислили, че тя ще им позволи да помогнат. — Двечките мигом се превърнаха в образец на ококорена новашка невинност, с много лекичък намек за обида от незаслужено обвинение. Елейн не им вярваше. Цял живот се бяха приучвали да се прикриват.

— И защо не? — каза след малко Нинив и намести шала си. — Светлина, Елейн! Не забравяй, че те не са това, което сме свикнали да очакваме от едни новачки. — Елейн отвори уста да възрази — „Каквото сме свикнали“, как ли пък не! — Нинив можеше и да не е била новачка, но пък съвсем доскоро си беше само Посветена; при това много често една ревяща и блееща Посветена! — само отвори уста, но Нинив продължи: — Сигурна съм, че Вандийн ще може да ги използва добре. А когато не е заета, може да им дава редовни уроци. Някоя май спомена, че си преподавала преди, Вандийн. Това е. Решихме го.

Двете новачки се усмихнаха широко и с благодарност — само дето не потриха ръце от задоволство, — но Вандийн се навъси.

— Не ми трябват новачки да ми се плетат в краката, докато…

— Сляпа си точно колкото Елейн — прекъсна я Нинив. — Те имат опит, заради който Айез Седай са принудени да ги взимат за нещо повече от това, което са. Могат да работят под твое ръководство и това ще ти осигури малко време за сън и храна. Като те гледам, нито спиш, нито ядеш.

Нинив изправи гръб и придърпа шала на раменете си. Гледката беше страхотна. Колкото и ниска да беше ал-Мийра, почти като Заря и значително по-дребна от Вандийн и Кирстиан, неизвестно как успя да се направи с половин педя по-висока от всички останали. Страхотна дарба, за която Елейн можеше само да й завижда.

Въпреки че не биваше да я прилага точно в такава рокля — имаше опасност да се изсипе от нея. Но и това не смали присъствието й. Властна от главата до петите.

— Ще го направиш, Вандийн — заяви тя твърдо.

Навъсената маска на лицето на Вандийн се стопи — много бавно, но се стопи. Нинив стоеше по-високо в Силата от нея и колкото и да не го мислеше съзнателно, дълбоко вкоренената традиция я принуди да се подчини въпреки неохотата си. Когато се обърна към двете жени в бяло, лицето й вече беше най-сдържано от всякога след смъртта на Аделиз. Което в случая означаваше, че съдията, изглежда, няма да разпореди екзекуцията им веднага. По-късно — може би. Измършавялото й лице беше спокойно и неумолимо.