Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— О, ясно — каза Мат. Наумеше ли си нещо, Ризел действаше бързо. Бракът й с генерал-прапоршчик Ямада беше публично обявен предния ден и щеше да се извърши на следващия, въпреки че според обичая беше редно да изчакат няколко месеца. Ямада сигурно беше добър военачалник — Мат не знаеше, — но пред Ризел и великолепните й гърди се беше оказал безпомощен. Днес правеха оглед на едно лозе в хълмовете на Рианон, което младоженецът се канеше да й купи като брачен дар. — Просто си помислих, че може да поискаш да… де да знам… да я вземеш с нас или нещо такова.

— Не съм дете, Мат — сухо отвърна Олвер. Уви с ленен плат корубата си от костенурка и също я пъхна в торбата. — Но ще играеш с мен на змии и лисици, нали? Ризел много обичаше да си играем, а на теб все не ти остава време. — Въпреки дрехите, които Мат увиваше в едно наметало, за да отидат в товарния кош, момчето си имаше в торбата чифт панталони и няколко чисти ризи. Както и играта на змии и лисици, която му беше изработил баща му. Човек е по-малко готов да загуби онова, което го прави личност, а Олвер беше загубил повече за своите десет години, отколкото повечето хора за цял живот. Но все още вярваше, че можеш да спечелиш на змии и лисици, без да нарушиш правилата.

— Ще играя — обеща Мат. И щеше да играе, стига да успееше да се измъкне от града. Той самият определено нарушаваше доста правила, за да си е заслужил победа. Ти само се грижи за Вятър, докато дойда. — Олвер се ухили широко, а за него това означаваше много широко. Момчето обичаше дългокракия сив кон толкова, колкото обичаше змии и лисици.

За съжаление, Беслан също смяташе, че можеш да спечелиш на змии и лисици.

— Тази нощ — изръмжа той, крачейки нагоре-надолу пред камината в дневната на Тилин. Очите му бяха толкова студени, че изпиваха цялата топлина от огъня, а ръцете му бяха стиснати зад гърба, сякаш искаше да ги задържи по-далече от дръжката на меча си. Цилиндърът-часовник с гемите върху гравираната на вълни полица удари четири пъти за втория час на утрото. — Ако ме беше предупредил преди няколко дни, щях да подготвя нещо страхотно!

— Не искам нищо страхотно — каза Мат. Всъщност той не му беше поискал нищо, но Беслан случайно бе видял малко преди това Том да се промъква тайно в конюшнята на „Скитащата жена“. Том беше отишъл да поразвесели Джолайн, докато Егеанин й доведе сул-дам, да й успокои нервите и да я позабавлява с ухажванията си, но причината да посети хана можеше да е всякаква. Е, може би не чак всякаква при толкова сеанчанци вътре, но няколко причини поне можеше да има. Само че Беслан се нахвърли на единствената възможна според него като паток на бръмбар и не искаше да го оставят настрана. — Ще е достатъчно, ако неколцина от приятелите ти запалят някой склад от тези, които сеанчанците натъпкаха на Крайбрежния път. И не забравяй, да е след полунощ. По-добре да е час по-късно, отколкото по-рано. — С повечко късмет до полунощ щеше да е извън града. — Това ще им привлече вниманието на юг, а както знаеш, загубата на складове ще ги уязви.

— Казах, че ще го направя — отвърна кисело Беслан, — но не ме убеждавай, че паленето на складове е голям подвиг.

Мат се облегна на стола, отпусна ръце на резбованите като бамбук облегалки и се намръщи. Златният пръстен с печата задрънча неприятно върху позлатеното дърво, когато забарабани с пръсти.

— Беслан, когато тези пожари пламнат, теб ще те видят в някой хан, нали? — Мъжът изкриви лице. — Беслан?

Беслан вдигна ръце.

— Знам, знам. Не трябва да излагам мама на опасност. Ще ме видят. Към полунощ ще съм пиян като мъж на ханджийка! Можеш да се обзаложиш, че ще ме видят! Само дето не е много героично, Мат. Аз съм във война със Сеанчан, все едно дали мама не е.

Мат се постара да не въздъхне. Почти успя.

Нямаше как да се скрие, че Червеноръките извеждат коне от конюшните, разбира се. На два пъти тази заран той забеляза слугини, които си подаваха монети, и двата пъти жената, която ги даваше, го изгледа сърдито. Въпреки че Ванин и Харнан се бяха скатали добре в дългите бараки край конюшните, целият палат знаеше, че Мат Каутон скоро ще си тръгва, и облозите вече се плащаха. Трябваше само да се погрижи никой да не разбере колко скоро, преди да е станало късно.

Вятърът набра сила в разгара на утрото, но му доведоха оседлания Пипе и той започна нескончаемите си обиколки из двора на конюшните, поприсвит в седлото и плътно загърнат в наметалото. Яздеше по-бавно от обикновено, тъй че копитата на Пипе кънтяха тежко по каменната настилка. От време на време поглеждаше с кисела физиономия към сгъстяващите се тъмни облаци в небето и клатеше глава. Не, Мат Каутон не обичаше да излиза навън в такова време. Мат Каутон би предпочел да си остане на топло и сухо, докато небесата се изчистят, тъй де.