Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Бедата беше в това, че не можеше да заспи. Лежеше в тъмното с ръка под главата и с намотаната на китката му каишка на медальона, готов да го протегне в случай, че голамът изпълзи през процепа под вратата, но не голамът го държеше буден. Не можеше да спре да превърта плана в главата си. Беше добър план, и прост. Толкова прост, колкото можеше да е при тези обстоятелства. Само дето нито една битка не се развиваше по план, дори най-добрата. Великите пълководци печелеха слава не толкова с това, че съставят брилянтни планове, а защото все пак успяваха да постигнат победа, след като плановете им се разкапят. Така че, когато утринната светлина озари прозорците, той все още лежеше буден, превърташе медальона между пръстите си и се мъчеше да измисли какво може да се обърка.

Денят изгря студен, със сиви облаци, които скриваха вдигащото се слънце, и с ветрове откъм Морето на бурите, от които стъклата в касите на прозорците дрънчаха. В сказанията това не беше ден, подходящ за велики спасения и бягства. Беше ден, подходящ за убийства. Неприятна мисъл, когато се надяваш да доживееш до следващото утро. Но планът наистина беше прост. След като имаше подръка и сеанчанската Кръв, нищо не можеше да се обърка. Мат упорито се стараеше сам да се убеди в това.

Докато се обличаше, Лопин му донесе закуската — хляб, шунка и някакъв твърд кашкавал. Нерим сгъваше последните дрехи, които трябваше да се занесат в хана, в това число и няколко ризи, които Тилин беше поръчала да му ушият. Ризите в края на краищата си бяха добри и Нерим заяви, че можел да направи нещо с дантелата, макар че както обикновено прозвуча все едно, че предлага да му ушие погребален саван. Печалният дребосък боравеше ловко с иглата и Мат го знаеше — нали точно той беше зашил повечето му рани.

— Двамата с Нерим ще изведем Олвер през боклучарската портичка отзад — повтори наизуст с преувеличено търпение и с ръце на кръста Лопин. Слугите в палата рядко пропускаха ядене и това тъмно тайренско палто му стоеше по-впито от всякога върху кръглия корем. Впрочем и задницата на палтото не му висеше както преди. — Там никога не се мяркат други освен стражите, докато следобед не тръгнат колите с боклука, а те са свикнали да ни виждат как изнасяме нещата на милорд, така че няма да ни обърнат внимание. При „Скитащата жена“ ще приберем златото на милорд и другите дрехи на милорд, а Метвин, Фергин й Гордеран ще ни срещнат с конете. Рано следобед ние с Червеноръките ще изведем младия Олвер през портата за Дал Ейра. Лотарийните жетони за конете, включително за товарните животни, са в джоба ми, милорд. Има една изоставена конюшня на Великия северен път, на около миля от „Небесния кръг“, където ще изчакаме, докато се видим с милорд. Вярвам, че добре съм запомнил указанията на милорд?

Мат глътна последното парче от коравия кашкавал и изтупа дланите си.

— Да не мислиш, че ще те прислушвам сто пъти? — каза той и се напъха в палтото си. Обикновено тъмнозелено палто. За работа като днешната човек трябваше да се облече простичко. — Искам само да се уверя, че го знаеш наизуст. Запомни, ако не ме видите до утре заран, продължавате, докато намерите Талманес.

Тревогата щеше да се вдигне при сутрешния преглед в даманарника и ако дотогава не се измъкнеше от града, очакваше да види дали късметът му не свършва до брадвата на палача. Бяха му казали, че е обречен да умре и отново да оживее — пророчество или нещо подобно, — но беше съвсем сигурен, че това вече е ставало веднъж.

— Разбира се, милорд — отвърна Лопин. — Ще стане така, както заповяда милорд.

— Ами да, милорд — измънка Нерим погребално, както винаги.

— Милорд заповядва, ние се подчиняваме.

Мат подозираше, че лъжат, но два или три дни чакане нямаше да им навредят, а дотогава трябваше да разберат, че няма да дойде. Метвин и другите двама войници щяха да ги убедят, ако се наложи. Тия тримата може и да следваха Мат Каутон, но не бяха толкова глупави, че да си изпънат вратовете на дръвника само защото неговата глава вече е паднала. Неясно защо, Мат не беше толкова сигурен за Лопин и Нерим.

Олвер не беше толкова разстроен, че ще остави Ризел, колкото се боеше Мат. Той повдигна въпроса, докато помагаше на момчето да си стегне вещите, за да ги отнесат в хана. Всички неща на Олвер бяха спретнато подредени на тясното легло в някогашната „стая за цупене“, всъщност малката дневна на някогашните покои на Мат.

— Тя ще се венчава, Мат — обясни търпеливо Олвер, сякаш обясняваше на някой, който не разбира очевидното. Отвори една тясна кутийка, подарена му от Ризел, само колкото да се увери, че перото му от червен ястреб е непокътнато, щракна капачето и я пъхна в кожената торба, която щеше да носи на рамо. Прояви грижа за перото колкото за кесията си с двайсет златни крони и шепа сребърници. — Не мисля, че съпругът й ще одобри да продължи да ме учи на четене. И аз ако й бях съпруг нямаше да го одобря.