Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Така беше всяка заран, когато идваше да се представи, макар че не винаги мъжете бяха едни и същи. Вече познаваше неколцина от тях, поне по име, а и още няколко по описание. Евин Винчова, хубавелкото, който беше тук, когато Логаин я плени. Сега се беше облегнал на ъгъла на къщата и въртеше верижка на пръста си. Донало Сандомир, стига това да беше истинското му име, с грубоватото му селяшко лице и остра мазна брада, който все се мъчеше да си придаде небрежно отпусната стойка — сигурно си въобразяваше, че така подобава на благородник. Тарабонецът Андрол Генхалд, набит мъжага с гъсти, умислено свъсени вежди и стиснати зад гърба ръце: носеше златен пръстен с печат, но тя го смяташе по-скоро за чирак, току-що обръснал мустаците си и хвърлил булото. Мезар Курин, доманец с прошарена по слепоочията коса, който току опипваше обицата с гранатовия камък на лявото си ухо — виж, той като нищо можеше да е дребен благородник. Доста имена и физиономии бе насъбрала в главата си. Рано или късно щяха да ги подгонят и тогава всяко късче информация щеше да е от полза, за да ги разкрият.

Червената врата се отвори и мъжете се изправиха, но от нея не излезе Логаин.

Товейн примигна от изненада, след което, без изобщо да крие погнусата си, изгледа плувналите в тъмни кръгове зелени очи на Габрел. Проклетата връзка с Логаин тутакси й разкри какво се е случило през нощта — беше се побояла, че изобщо няма да може да заспи! — но и в най-мрачното си въображение не беше подозирала Габрел! Някои от мъжете, изглежда, се слисаха като нея. Други се заподсмихваха. Курин открито се ухили и поглади с палец тънкия си мустак.

Мургавата жена дори не благоволи да се изчерви. Дори вирна брадичка и дръзко заоправя тъмносинята си рокля, сякаш нарочно да покаже, че току-що се е облякла. Заметна пелерината на раменете си, върза лентичките и тръгна към Товейн спокойна и самоуверена, сякаш се намираше в Кулата.

Товейн я сграбчи за ръката и я дръпна настрана от мъжете.

— Може да сме пленнички, Габрел — зашепна й дрезгаво тя, — но това не е повод да се покоряваш. Особено на гнусната похот на Аблар! — А тя дори не се смути! Хрумна й нещо. Разбира се. — Той ли?… Той ли ти нареди?

Габрел се дръпна и изръмжа.

— Товейн, два дни ми трябваха, за да се реша да се „покоря“ на похотта му, както благоволи да се изразиш. Късмет имах, че ми трябваха само четири, за да го убедя да ме пусне в леглото си. Вие Червените може и да не го знаете, но мъжете обичат да приказват и да клюкарстват. Трябва само да слушаш или да се преструваш поне, и мъжът ще ти разкаже целия си живот. — Челото й се набръчка замислено и кривината по устните й изчезна. — Чудно, дали е същото и с обикновените жени.

— Кое дали е същото? — настоя Товейн. Габрел го шпионираше? Или просто се опитваше да събере повече материал за книгата си? Но това беше невероятно, дори за Кафява! — За какво ми говориш?

Лицето на Габрел остана все така умислено.

— Чувствах се… безпомощна. О, той беше нежен, но представа си нямах колко силни са ръцете на един мъж и как няма да мога и трошица да прелея. Той… властваше, предполагам, макар че не е точно това. Просто… беше по-силният и аз го знаех. Беше… странно възбуждащо.

Товейн потръпна. Габрел сигурно беше полудяла! Тъкмо се накани да й го каже, когато се появи самият Логаин. Беше висок, по-висок от всички наоколо, с черна коса, която стигаше до широките му рамене и ограждаше надменното му лице като в рамка. На високата му яка блестяха както сребърният меч, така и онази идиотска змия с крака. Щом мъжете се струпаха пред него, той се усмихна зъбато на Габрел. Никаквицата също му се усмихна и Товейн отново потръпна. Възбуждащо? Тази жена наистина бе полудяла!

Както всяка сутрин, мъжете започнаха да му докладват. Повечето пъти Товейн нищичко не можеше да схване, но слушаше.

— Намерих още двама, които, изглежда, се интересуват от това ново Церене, което онази Нинив приложи над теб, Логаин — каза навъсен Генхалд, — но единият едва постига вече познатото ни, а другият иска да научи нещо повече от това, което мога да му кажа.

— Това, което можеш да му кажеш, е всичко, което зная — отвърна Логаин. — Госпожа ал-Мийра не ми обясни много какво правеше и успях да схвана само някои откъслеци от приказките на другите Сестри. Просто продължаваме да сеем семената и да се надяваме, че нещо ще покълне. Нищо друго не можеш да направиш.

Неколцина закимаха.

Товейн се отдръпна. Нинив ал-Мийра. Често беше чувала това име, след като се върна в Кулата. Друга избягала Посветена, още една от онези, които Елайда искаше повече, отколкото се полага при обичайното желание да се заловят бегълки. При това от същото село като ал-Тор. И по някакъв начин свързана с Логаин. Това можеше да доведе до някаква следа. Но нов вид Церене? Прилагано от Посветена? Това беше невероятно и граничеше с невъзможното, но тя се беше натъквала на невъзможности и преди, затова заглуши съмненията си. Забеляза, че Габрел също слуша внимателно. И че я следи с крайчеца на окото си.