Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Андорецът сви рамене.

— Смятам, че рано или късно всички ще ни пратят натам, Логаин. Май нямаме друг избор, но не съм длъжен и да се хиля на това.

— До деня, в който ще си там — каза Логаин. Неколцина от мъжете закимаха.

Логаин погледна над мъжете към Товейн и Габрел. Товейн се помъчи да се престори, че не подслушва и че не се опитва трескаво да запомни имената.

— Вие двете влезте на топло. Сварете си чай. Ще се върна, когато мога. Не ми пипайте книгите. — После махна на мъжете и ги поведе натам, откъдето бе дошъл Каджима.

Товейн стисна зъби от безсилие. Поне не се наложи да го придружи до тренировъчните им площадки, покрай така нареченото Дърво на предателите, на което като гнили плодове по голите клони висяха глави, и да гледа как мъжете сеят опустошения със Силата. Но се беше надявала, че поне един ден ще й остане за нея си, да пообикаля свободно и да види какво може да научи. Чула бе мъжете да споменават за „палата“ на Таим — преди, — а днес се беше надявала да го намери и може би да мерне човека, чието име й беше черно като на Логаин. Вместо това покорно последва Габрел през червената врата. Нямаше никакъв смисъл да се съпротивлява.

Щом влязоха, огледа преддверието, докато Габрел си окачваше пелерината на закачалката до вратата. За особа като Логаин беше очаквала повече лукс. В грубото каменно огнище тлееше жарава. Върху голия дъсчен под имаше дълга тясна маса и прости дървени столове. Това, което привлече погледа й, беше писалището, единствената по-изящна мебел. Беше отрупано със затворени кутии за писма и кожени папки, пълни с дълги листове хартия. Пръстите я засърбяха, но знаеше, че дори да посегне, няма да може да пипне нищо освен перодръжка или стъкленица с мастило.

Последва с въздишка Габрел в кухнята: вътре бумтеше желязна печка и имаше отрупана с мръсни прибори лавица под прозореца. Габрел наля едно котле с вода и го сложи на печката, после взе от бюфета един зелен чайник и дървена кутийка от друга лавица. Товейн метна пелерината си на един от столовете и седна до масата. Не искаше чай, освен със закуската, която бе пропуснала, но знаеше, че ще — не ще, ще го изпие.

Глупавата Кафява не спря да дърдори, докато шеташе като някоя самодоволна стопанка в селски дом.

— Вече понаучих доста неща. Логаин е единственият пълен ашаман в селото. Всички останали живеят в „палата“ на Таим. Имат си слуги, но Логаин е наел жената на един от новите им „школници“ да му готви и чисти. Тя скоро ще дойде. Вярва, че той вдига слънцето в небето, тъй че няма да е зле дотогава да сме оправили всичко. Намерил ти е преносимото писалище.

Все едно че ледена ръка стисна Товейн за гърлото. Помъчи се да го прикрие, но Габрел я гледаше в упор.

— Той го изгори, Товейн. След като прочете съдържанието. Изглежда, смята, че ни прави благодеяние.

Ръката се отпусна и Товейн отново задиша.

— Там беше и заповедта на Елайда. — Окашля се. Заповедта на Елайда бе да опитоми всички мъже, които намереше тук, и да ги обеси на място, без да чака съда в Тар Валон според закона на Кулата. — Тя наложи сурови условия и тези мъже ще реагират сурово, ако го узнаят. — Потръпна, въпреки горещината от печката. Само този едничък документ можеше да доведе до усмиряването и обесването им.

— Защо ще ни прави такова благодеяние?

— Не знам, Товейн. Той не е злодей, във всеки случай не повече от всички други мъже. Вероятно е само заради това. — Габрел сложи на масата блюдо с печени курабийки и още едно с бяло сирене. — А може би тази връзка е като връзката със Стражник в повече отношения, отколкото знаем. Навярно просто не е искал да преживее нашата екзекуция. — Стомахът на Товейн изръмжа, но тя си взе една от курабийките, все едно че се кани само да гризне.

— Подозирам, че „сурови“ беше меко казано — продължи Габрел, докато слагаше лъжичка чай в чайника. — Видях как трепна. Разбира се, те си създадоха доста главоболия, като ни доведоха тук. Петдесет и една Сестри сред тях, и въпреки връзката навярно се боят, че ще намерим някакъв начин да заобиколим заповедите им, някаква пролука, която им е убягнала. Очевидният отговор е, че ако загинем, Кулата ще кипне от ярост. Докато сме живи и в плен, дори Елайда ще трябва да внимава. — Тя се засмя. — Виж си лицето, Товейн. Нима смяташ, че съм прекарала цялото време, мислейки как да вплета пръсти в косата на Логаин?

Товейн затвори уста и остави недокоснатата курабийка. Бездруго беше студена и корава. Винаги беше погрешно да се приема, че Кафявите са откъснати от живота и до такава степен погълнати от книгите и проучванията си, че да не обръщат внимание на нищо друго.