Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Това, че имаше мъже, които могат да преливат, не я плашеше. Вярно, веднъж бе изпаднала в паника, но това не беше съществено. Но петстотин преливащи мъже бяха кост, заседнала между зъбите й, от която не можеше да се отърве. Петстотин! И можеха да Пътуват, поне част от тях. Много остра кост. Нещо повече. Беше се тътрила на миля навътре през леса, докато стигне до стената. Това я плашеше. Това, което означаваше.

Стената не беше довършена никъде. Никъде не беше висока повече от дванадесет или петнадесет стъпки, всички кули бяха едва започнати. На някои места можеше да се прехвърли през купищата черен камък, ако не бяха заповедите да не се опитва да бяга. Това нещо обаче се простираше на осем мили околовръст и тя повярва на Логаин, когато й каза, че са я започнали преди по-малко от три месеца. Държеше я достатъчно здраво, за да си прави труд да я лъже. Според него стената си беше чиста загуба на време и усилие, и сигурно беше така, но зъбите й тракаха, като си го помислеше. Само три месеца. Построена с помощта на Силата. Мъжката половина на Силата. Помислеше ли си за черната стена, привиждаше й се неумолима мощ, която не можеше да бъде спряна, лавина от черен камък, свличаща се, за да зарови под себе си Бялата кула. Невъзможно, разбира се. Невъзможно, но когато сънуваше как души Елайда, сънуваше и това.

През нощта бе навалял сняг и всички покриви бяха покрити с дебела бяла пелена, но не й се наложи да гази през преспите. Здраво утъпканата пръст беше разчистена — това бе задължение на обучаващите се мъже още преди да изгрее слънцето. Използваха Силата за всичко, от пълнене на сандъците с дърва за огрев до чистенето на дрехи! Тук-там из улиците щъкаха облечени в черно мъже, други се строяваха в редици пред бараките си, а трети им подвикваха високо. Жени, плътно загърнати заради студа, минаваха покрай тях, кротко понесли кошници към интендантския склад или ведра към най-близката чешма, макар че Товейн така и не можеше да разбере как може да остане тук една жена, след като знае какво представлява мъжът й. Още по-странното беше, че по улиците около площадите с мъже, които преливаха, тичаха деца, деряха си гърлата и се смееха, търкаляха обръчи, подхвърляха си парцалени топки, играеха си с кукли и кучета. Капка нормалност, която само усилваше злата воня на останалото.

Пред нея по улицата бавно яздеха група конници. За краткото време, откакто бе тук — безкрайно време, — не бе видяла в селото никой, който да не върви пеша, освен каруцарите. Нито гости отвън, каквито явно бяха част от тези. Петима мъже в черно придружаваха дузината в червени куртки и наметала от гвардията на кралицата, с две русокоси жени начело, едната от които — в червено-бяла пелерина, подшита с черна кожа, а другата… Веждите на Товейн се повдигнаха. Другата носеше зелени кандорски панталони и куртка като на капитан-генерала на гвардията. Червеното й наметало дори беше със златните пискюли на ранга на рамото! Може би грешеше за мъжете. Тази здраво щяха да я скастрят, когато се натъкнеше на истински гвардейци. Във всеки случай беше необичайно рано за гости.

Всеки път, когато странната група стигнеше до някое от подразделенията, мъжът пред тях извикваше:

— Ашаман, мирно! — След което мъжете се сковаваха като каменни стълбове.

Товейн придърпа качулката, за да прикрие по-добре лицето си, и се премести от другата страна на улицата, до ъгъла на една от по-малките дървени бараки. От нея излезе някакъв старец с козя брада, със сребърна игла на високата си яка. Изгледа я с любопитство и я подмина, без да спре.

Това, което бе направила, я обля като ведро студена вода и тя едва не изхлипа. Сега никой от тези странници нямаше да забележи лицето на Айез Седай, дори да можеха да го познаят. Ако някоя от двете жени можеше да прелива, колкото и да бе невероятно, нямаше да мине достатъчно близо, за да разбере, че и Товейн може. Гризеше се непрекъснато и кипеше как ще се опълчи на Логаин, а после вършеше всичко необходимо да изпълни нарежданията му, без дори да се замисли!

Ръцете й сами посегнаха към качулката, но тя бързо ги свали. Беше жалко и глупаво. Познаваше ашамана, който водеше групата, поне външно — едър мъж с мазна черна коса, мазна усмивка и очи като на птицегадател. Но не и останалите. Какво се надяваше да спечели с това? Как можеше да се довери на която и да било от тях? Дори ескортът им да се махнеше, как можеше да се доближи достатъчно до тях, за да им предаде съобщението си, след като й бе забранено да разкрива пред външен човек присъствието на Айез Седай?