Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Елейн зяпна.

— Смяташ, че можеш просто така да си отидеш, без дори да си поговорил с мен?

— Мъже! — промълвиха почти на един дъх Мин и Авиенда и се спогледаха стреснато. И припряно си пуснаха скръстените на гърдите ръце. За миг, въпреки неприязънта и всичко останало между тях, се превърнаха в огледални двойнички на женско отвращение.

— Хората, които се опитаха да ме убият в Кайриен, ще превърнат този дворец в купчина сгурия, ако разберат, че съм бил тук — каза кротко Ранд. — Дори само ако заподозрат. Мин предполагам ви е казала, че бяха Аша’ман. Не вярвайте на никого от тях. Освен може би на трима. Деймир Флин, Джаар Наришма и Ибин Хопвил. На тях тримата сигурно може да се разчита. Останалите… — Стисна неволно юмруци. — Понякога мечът в ръката ти се обръща, но все пак имам нужда от меч. Просто стойте настрана от мъже в черни палта. Вижте, няма време за повече приказки. Най-добре е да се махам веднага. — Беше сбъркала. Ранд съвсем не изглеждаше като този, когото бе сънувала. Преди време понякога в него се долавяше нещо момчешко, но сега то се беше изпепелило, изчезнало беше съвсем. Заради самия него Елейн изпита скръб по онова изгубено момчешко. Той едва ли скърбеше, едва ли можеше.

— Той е прав за едно — отрони Лан, без да вади лулата от устата си — вторият мъж тук, който сякаш никога не бе имал детство. Очите му бяха като син лед под плетената кожена каишка, стегнала челото му. — Всички около него са изложени на огромна опасност. Всички. — Странно защо Нинив изсумтя, погали с ръка някаква издута кожена торба, сложена на масата, и се усмихна. Макар че след миг усмивката й се стопи.

— Нима моята първосестра и аз изпитваме страх? — настойчиво отвърна Авиенда, с ръце на кръста. Шалът се плъзна от раменете й и падна на пода, но тя толкова се беше напрегнала, че не го усети. — Този мъж има тох пред нас, Аан-аллейн, както и ние към него. Това трябва да се уреди.

— Не разбирам какво общо може да има токът на някого с каквото и да е — разпери ръце Мин, — нито пък петата или цялото стъпало, но никъде няма да тръгна преди да поговориш с тях, Ранд! — И се престори, че не забелязва яростния поглед на Авиенда.

Ранд въздъхна, подпря се на ръба на масата и приглади рижите къдрици на врата си. Сякаш заспори под нос със самия себе си.

— Съжалявам, че ви натрапиха сул-дам и дамане — каза накрая. Прозвуча искрено, но не много. Сигурно бе съжалил за хладината си. — Таим трябваше да ги предаде на Сестрите, които мислех, че са с вас. Но предполагам всеки може да направи подобна грешка. Сигурно е помислил, че всичките тези Мъдри, Премъдри и всякакви други „мъдрости“ около вас са Айез Седай. — Усмивката му бе кротка и не засегна очите му.

— Ранд — прекъсна го Мин предупредително.

Той я изгледа питащо, сякаш не разбира. И веднага продължи.

— Все едно, изглежда, разполагате с достатъчно от тях, за да се справите с шепа жени, докато бъдат предадени на… на другите Сестри, които са с Егвийн. Нещата никога не се получават точно така, както си очаквал, нали? Кой можеше да допусне, че няколкото жени, побягнали от Елайда, ще се вдигнат срещу Бялата кула? С Егвийн като тяхна Амирлин! И с Бандата на Червената ръка за тяхна войска. Мат, предполагам, ще може да се позадържи там. — Неизвестно защо Ранд примигна, докосна с длан челото си и след това продължи е този дразнещо небрежен тон. — Така. Странно се развиват нещата. При тази бързина няма да се изненадам, ако приятелките ми в Кулата намерят достатъчно кураж да се покажат открито.

Елейн вдигна вежда и се озърна към Нинив. Премъдри и Мъдри жени? Бандата на Червената ръка била войска на Егвийн, и Мат с тях? В усилието да си придаде пълна невинност, ококорена, Нинив бе самото въплъщение на гузна съвест, прикована, на вратата. Според Елейн беше все едно. Той бездруго скоро щеше да разбере всичко, стига да го уговореха да отиде при Егвийн. Във всеки случай сега имаше да уреди с него далеч по-важни неща. Просто дрънкаше каквото му попадне, подхвърляше каквото му падне наум с надеждата, че ще се хванат и ще ги отклони.

— Ранд, няма да стане. — Елейн впи ръце в полите си, за да не му размаха пръст пред носа. Или юмрук; не знаеше кое ще се получи. Другите Сестри ли? За малко щеше да каже истинските Айез Седай! Как смее? И неговите „приятелки“ в Кулата! Нима още вярваше на странните писма на Алвиарин? Когато продължи, гласът й беше хладен и твърд, нетърпящ глупави възражения. — Всичко това няма никакво значение. Поне сега. Това, за което трябва да поговорим, си ти, Авиенда, Мин и аз. А за това ще говорим. Всички, Ранд ал-Тор, и ти няма да напуснеш двореца, преди да го направим!