Робърт Джордан - Сърцето на зимата

В момента Биргит беше заета с беседи с жени, за да попълни бройката от двайсет за личната й охрана. Елейн усещаше съсредоточеността й, без признак за някаква физическа дейност, тъй че сигурно беше това, освен ако не беше седнала да почете или да поиграе на камъчета, а тя рядко си отдъхваше от ежедневните грижи за сигурността на Елейн. Дано само не им раздуеше броя. И дано да останеше заета достатъчно дълго, та да забележи прикриването на връзката едва когато ще е твърде късно. Като си помислиш само как се притесняваше, че Биргит усеща неща, които Елейн не искаше да усети, след като решението се намери в един най-обикновен въпрос, зададен на Вандийн. Отговорът се оказа едно горчиво напомняне колко малко всъщност тя знаеше за битието на истинската Айез Седай, особено онези части, на които Сестрите гледаха като на нещо подразбиращо се от само себе си. Явно всяка Сестра, имаща Стражник, знаеше как се прави, дори целомъдрените.

Странно, как се получаваха нещата понякога. Ако не бяха телохранителките й, ако не беше се замислила как да избегне и тях, и Биргит, никога нямаше да й хрумне да попита, никога нямаше да научи как навреме да си маскира връзката за това. Не че се канеше скоро да се отърве от пазачките си, но нямаше да е зле да се подготви предварително, ако се наложи. Биргит със сигурност нямаше да им позволи с Авиенда да излязат да пообиколят из града сами, нито денем, нито нощем, не и след случилото се.

Щом се озоваха пред вратата на Нинив, мислите за Биргит напълно се изпариха от главата й. Ранд беше от другата страна на вратата. Ранд, който понякога така запълваше мислите й, че се чудеше дали не е като някоя от онези глупави жени от сказанията, дето главата си затриват заради един мъж. Винаги беше смятала, че тези сказания са ги измисляли мъже. Само че Ранд понякога наистина я караше да си изгуби ума. Поне не беше го разбрал, слава на Светлината.

— Изчакайте тук и не пускайте никого — заповяда тя на гвардейките. Точно сега не можеше да позволи никакви прекъсвания.

За щастие охраната й беше съвсем нова и никой нямаше да разбере дори какво означават униформите им. — Ще бъде само за няколко минути.

Те отдадоха отривисто чест с ръце на гърдите и заеха позиции от двете страни на вратата, Касейл с каменно лице и с ръка на дръжката на меча, а Дени стисна дългата сопа с две ръце и леко й се усмихна. Елейн беше сигурна, че според набитата жена Мин я е довела тук на среща с тайния й любовник. А подозираше, че Касейл си мисли същото. Не бяха много дискретни пред двете. Никоя не го спомена по име, но в приказките им имаше предостатъчно „той това“ и „той онова“. Поне никоя не се беше опитала да се отскубне под някакъв предлог, за да изприпка да донесе на Биргит. Щом бяха нейна охрана, значи бяха нейна охрана, а не на Биргит. Само че нямаше да задържат Биргит отвън, ако избързаше с маскирането на връзката.

И освен това се усети, че се е разтреперела. Мъжът, когото сънуваше всяка нощ, беше от другата страна на тази врата, а тя стоеше тук и тръпнеше като вейка. Толкова дълго го беше чакала, толкова го беше искала този миг, а сега едва ли не се уплаши. Не биваше да допусне този път нещата да се объркат. Макар и с усилие, се стегна.

— Готови ли сте? — Гласът й не прозвуча толкова крепко, колкото се надяваше, но поне не трепна. В стомаха й запърхаха пеперуди, големи колкото лисици. Това отдавна не беше й се случвало.

— Разбира се — отвърна Авиенда, но първо преглътна.

— Готова съм — каза плахо Мин.

Влязоха, без да почукат, и бързо затвориха вратата след себе си.

Нинив скочи на крака ококорена, преди и трите да пристъпят в дневната, но Елейн едва забеляза нея, както и Лан, въпреки сладкия мирис от лулата на Стражника, изпълнил стаята. Ранд наистина беше тук. Трудно й бе да го повярва. Грозната маска, която Мин бе описала, я нямаше, освен дрипавото облекло и грубите ръкавици, и той беше… красив.

Като я видя, той също скочи от стола, но преди да се изправи напълно, се олюля, стисна ръба на масата с две ръце и се задави в сухи хрипове. Елейн прегърна Извора и пристъпи към него, после спря и освободи Силата. Дарбата й в Церенето бездруго беше слаба, а и Нинив я изпревари, сиянието на сайдар изведнъж я обкръжи и тя вдигна две ръце към Ранд.

Той се отдръпна и я отблъсна.

— Не е за цяр, Нинив — грубо я спря Ранд. — Все едно, май печелиш спора. — Лицето му се беше изопнало, за да скрие чувствата, но очите му сякаш изпиха Елейн. И Авиенда също. Елейн чак се изненада колко я зарадва това. Надявала се беше да е така, надяваше се да може да го нагласи заради сестра си, а ето, че не й се налагаше да го урежда. Явно му струваше голямо усилие да се изправи, както и да отмести погледа си от нея и Авиенда, макар да се опита да прикрие и двете. — Крайно време е да си тръгваме, Мин.