Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Изведнъж Стъпко отметна глава, изпръхтя и от ноздрите му излезе бяла мъгла, очите му се подбелиха от страх и жребецът се закова на място. Сивият кон на Ейрам изцвили жално и потрепери. Перин понечи да потупа треперещия врат на жребеца, но ръката му замръзна, щом усети дирята от миризма, едва доловимата във въздуха миризма на изгоряла сяра, от която настръхна. Почти като изгоряла сяра — сярата бе само бледо подобие на тази миризма. Съдържаше вонята на… нещо грешно, нещо, на което не му беше мястото на този свят. Миризмата не беше нова — въпреки че човек изобщо не можеше да я нарече „прясна“, — но не беше и стара. Отпреди час, може би от по-малко. Може би точно по времето, когато се бе събудил. По времето, когато бе сънувал точно тази миризма.

— Какво става, лорд Перин? — Ейрам с мъка удържаше коня си, който заподскача в кръг, задърпа юздите и искаше да побегне накъдето и да е, стига да е по-далече оттук, но още докато стягаше юздите, измъкна от ножницата меча си с вълчата глава. Упражняваше се с него всеки ден, часове наред, и хората, разбиращи от тази работа, твърдяха, че бил добър. — Вие сигурно можете да различите бял конец от черен, но за мен все още не е ден. Почти нищо не виждам.

— Прибери меча — каза Перин. — Няма да потрябва. Мечовете тук не вършат работа. — Наложи му се насила да подкара коня си напред, но проследи гнусната миризма, оглеждайки покрития със сняг терен. Познаваше тази миризма, и не само от съня.

Много скоро намери онова, което търсеше, и Стъпко изцвили благодарно, щом го спря точно пред показващата се над снега вдясно от него плоча от сив камък, широка две крачки. Снегът наоколо беше гладък и без никакви следи, но кучите дири покриваха наклонената каменна плоча, сякаш цяла глутница се беше сбутала да мине точно през нея. Въпреки сумрака и сенките те се откроиха ясно за очите на Перин. Отпечатъци, по-големи от неговата длан, набити в камъка, сякаш беше от кал. Той отново потупа Стъпко по шията. Нищо чудно, че животното се бе изплашило.

— Върни се в лагера и намери Данил, Ейрам. Кажи му, че съм наредил всички да научат, че тук е имало Черни хрътки, може би преди час. И прибери меча. Не можеш да убиеш Черна хрътка с меч, повярвай ми.

— Черни хрътки ли? — възкликна Ейрам и почна да се озърта в сумрачните сенки между дърветата. Сега в мириса му имаше тревожен страх. Повечето хора щяха да се изсмеят на приказките за Черни хрътки, но Калайджиите кръстосваха из гори и поля и знаеха на какво можеш да се натъкнеш в пущинаците. Ейрам с явна неохота прибра меча си в ножницата на гърба, но дясната му ръка си остана вдигната, готова всеки миг да посегне към дръжката. — Как се убива Тъмно псе? Може ли да се убие? — Бивш Калайджия, но май с тази работа никак не беше наясно.

— Просто се радвай, че не ти се налага да се опитваш, Ейрам. Сега иди и кажи на другите. Всички да си отварят очите на четири. Според мен не е много вероятно да се върнат, но за всеки случай. — Перин помнеше как веднъж се натъкна на такава глутница и уби един звяр. Поне смяташе, че го е убил, след като го улучи с три хубави стрели с широки остриета. Тварите на Сянката не гинеха лесно. Моарейн довърши останалите от глутницата с гибелния пламък. — И гледай Айез Седай и Мъдрите да научат за това, както и ашаманите. — Едва ли някой от тях щеше да знае как се прави гибелният пламък, белфир — дори и да знаеха, жените едва ли щяха да признаят, че знаят този забранен за тях сплит, а и мъжете също, сигурно — но можеха да знаят нещо друго, което да свърши работа.

Ейрам не искаше да остави Перин сам, но той му се сопна, след което младият мъж подкара назад, оставяйки подире си мирис на обида и уязвеност, сякаш двама души щяха да са по-малко заплашени от един. Щом се скри от погледа му, Перин подкара Стъпко на юг, посоката, в която се бяха запътили Черните хрътки. За това нещо спътник не искаше, дори и Ейрам. Това, че хората забелязваха острия му взор, не беше повод да се перчи с него, нито с усета си за миризма. Вече имаха достатъчно причини да го отбягват, за да добавя нови.

Това, че съществата бяха минали толкова близо до лагера, беше може би случайност, но през последните години съвпаденията го безпокояха. Прекалено често се оказваше, че изобщо не са съвпадения, във всеки случай не и това, което другите смятаха за съвпадения. Беше си част от тавиренското му придърпване на Шарката, част, без която спокойно можеше да мине. Това нещо май носеше повече неудобства, отколкото предимства дори когато изглеждаше, че работи в негова полза. Шансът, който те облагодетелства в една минута, може да се обърне в следващата. А имаше и друга възможност. Това, че си тавирен, те отличаваше в Шарката и някой Отстъпник можеше да го използва, за да те намери — така поне му бяха казвали. Навярно Тварите на Сянката също го можеха.