Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Отровни игли? Преди да дойде на служба при Перин, последната работа на Балвер беше като секретар на някаква мурандийска благородничка, която закъсала и не можела да си позволи повече да го задържи. Муранди, изглежда, беше по-сурово място, отколкото мислеше Перин.

— Не виждам причина да напускате работата си при мен. Просто ми казвайте какво искате да направите и ме оставяйте да реша, без да се опитвате да ме ръчкате. И зарежете ласкателствата.

— Никога не лаская, милорд. Просто съм свикнал да се приспособявам към нуждите на господаря си. Това е изискване на професията. — Дребният мъж пак се поклони. Никога досега не беше се държал толкова официално. — Ако нямате повече въпроси, милорд, може ли да отида да намеря лейди Медоре?

Перин кимна. Дребният мъж отново се поклони, направи две-три стъпки заднешком, след което хукна към лагера. Наметалото заплющя след него, докато се промушваше между острите колове като врабец, подскачащ по снега. Странен човек.

— На тоя не му вярвам — измърмори Ейрам. — И на Селанде не вярвам, и на ония с нея. Ще се сдушат с Айез Седай, помнете ми думата.

— Все на някого трябва да повярваш — грубо отвърна Перин. Въпросът беше на кого? Метна се на седлото на Стъпко и го сръга в ребрата. Един чук е безполезен, ако стои без работа.

Студеният въздух беше чист и свеж. Поривите му бяха изпълнени с хрупкавината на снега, който изригваше на пръски под копитата на Стъпко. Тук Перин можеше да забрави за старите си приятели, готови от една мълва да повярват на най-лошото. Можеше да се помъчи да забрави за Масема, за Айез Седай и за Мъдрите. Шайдо обаче се бяха утаили в черепа му, желязна главоблъсканица, която не искаше да се поддаде, колкото и да я усукваше. Да я разкъса искаше, но с ковашка главоблъсканица това никога не ставаше.

След краткия порив на бесен галоп той забави сиво-кафявия жребец до ходом. Чувстваше се леко гузен. Тъмнината под дърветата беше дълбока, а камънаците, подаващи се от пръстта, предупреждаваха, че под снега има други, стотици места, които можеха да счупят крака на бягащ кон, и то без да се броят дупките на лалугерите, лисичите бърлоги и язовците. Не беше нужно да се поема този риск. Един галоп нямаше да освободи Файле и с час по-рано, а и никой кон нямаше да издържи дълго такава скорост. Снегът беше дълбок до коленете там, където беше навял на преспи, и достатъчно дълбок навсякъде. Той подкара на североизток. Съгледвачите щяха да дойдат от североизток, с вести за Файле. Вести най-малкото за Шайдо, за мястото им. Толкова често се беше надявал на това, беше се молил за това, но днес знаеше, че ще стане. Ала знанието само усилваше тревогата му. Намирането им беше едва началото на решаването на главоблъсканицата. Гневът караше ума му да прескача от едно нещо на друго, но каквото и да разправяше Балвер, Перин знаеше, че поне е последователен. С бързото мислене не се оправяше много добре и му липсваше ум, но последователността му трябваше, за да свърши работата. Все някак.

Ейрам го догони — яздеше малко зад него и встрани, като куче по петите му. Перин не го повика. Ейрам никога не миришеше спокойно, когато го накараше да язди редом с него. Някогашният Калайджия не проговаряше, но струйки в ледения въздух донасяха миризмата му — смесица от гняв, подозрителност и недоволство. Седеше напрегнат на седлото, като навита часовникова пружина, и оглеждаше мрачно гората, сякаш очакваше всеки момент някой Шайдо да изскочи иззад дърветата.

И наистина, в тези лесове можеше да се скрие какво ли не. Небето се провиждаше тук-там между плетеницата от клони — беше тъмносиво и все още загръщаше леса в сенки, по-мрачни от нощта. Самите дървета бяха масивни стълбове от мрак. Дори лекото помръдване на някоя чернокрила врана с настръхнали от студа пера на натежал от снега клон привличаше погледа на Перин — или пък тръгнала да търси храна друга птица, по-черна и от околната тъма. Улавяше и техните миризми. От короната на един огромен дъб с клони, дебели колкото муле, лъхна смътната миризма на човек. Геалданците и майенците си имаха патрули по дърветата, обкръжили лагера няколко мили навън, ала той разчиташе по-скоро на хората от Две реки, които пазеха по-наблизо. Не разполагаше с достатъчно мъже, за да огради лагера напълно, но те бяха свикнали с горите, свикнали бяха да забелязват движение из тях, което щеше да убегне от погледа на човек, свикнал да мисли с понятия като войници и война. Наблизо можеха да се крият рисове, слезли от планинските височини на лов за овце; за мечките и глиганите се знаеше, че отбягват преследвачите и залягат. От клоните, на тридесет-четиридесет стъпки над земята, мъжете можеха да забележат всичко, което се движи долу, навреме, за да предупредят лагера, а с лъковете си можеха да накарат всеки, опитал се да се промъкне покрай тях, да заплати тежка цена. Все пак наличието на охрана засегна мисълта му толкова слабо, колкото присъствието на птиците. Съсредоточил се беше напред през дърветата и сенките, напрегнат да улови първия признак за завръщащите се съгледвачи.