Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Изведнъж смутен, Перин взе кошницата, постави я на седлото пред себе си и неволно потърка носа си. Свикнал беше с някои миризми от Берелайн, особено онази на впуснала се в лов вълчица, и обикновено той беше подгонената жертва, но днес тя не издаваше ловна миризма. И помен нямаше от нея. Днес беше търпелива като камък, весела и с подмолна нотка на страх. Със сигурност никога не се беше страхувала от него, това поне го помнеше. Впрочем за какво трябваше да е търпелива? И между другото, от какво толкова й беше весело? Дори дива котка, миришеща на агънце, нямаше да го смути толкова.

Смутен или не, но стомахът му заръмжа от миризмите, лъхащи от покритата с капак кошница. Печена кокошка, освен ако съвсем не се беше объркал, и хляб, още парещ от фурната. Брашното не стигаше и хлябът беше рядкост почти колкото месото. Вярно, че не беше ял от няколко дни. Наистина забравяше понякога, а когато се сетеше, яденето беше насила, защото трябваше или да изтърпи хокането на Лини и Бреане, или да му се скарат хора, с които бе отрасъл, само за да хапне някой залък. Устата му направо се напълни със слюнки. Щеше ли да е изневяра, ако хапнеше храна, донесена му от Берелайн?

— Благодаря за самуна и кокошката — грубо каза той, — но последното, което искам, е някой да си помисли, че флиртуваме. И се мия когато мога, това не е твоя работа. Не е толкова лесно в такова време. И освен това никой не мирише по-добре от мен. — Тя обаче миришеше по-добре, осъзна Перин. И намек нямаше за пот или за мръсно под финия й аромат на цветя. Подразни го, че усети, че си е сложила парфюм, или че мирише толкова чисто. Заприлича му на изневяра.

Очите на Берелайн за миг се разшириха от изумление — защо? — но след това тя въздъхна въпреки усмивката, която сякаш се бе лепнала на лицето й, и в мириса й той долови жилка на раздразнение.

— Знам, че в една от колите ти има хубаво медно корито. Не вярвам да си го изхвърлил. Хората очакват от един благородник да прилича на благородник, Перин, а това включва да си представителен, дори да изисква повечко усилия. Това е сделка между тях и теб. Трябва да им даваш това, което очакват от теб, наред с това, от което имат нужда, инак ще загубят уважението си и ще почнат да те презират затова, че си го загубил. Честно казано, никой от нас не може да позволи да се случи това. Всички сме далече от домовете си, обкръжени сме от врагове, и аз много вярвам, че ти, лорд Перин Златооки, може да се окажеш единственият ни шанс да се върнем по домовете си. Без теб всичко ще се разпадне. Хайде усмихни се сега, защото ако флиртуваме, значи не си говорим за нещо друго.

Перин оголи зъби. Майенците и Мъдрите гледаха, но от петдесет крачки при тази мрачина озъбването щеше да мине за усмивка. Да загубят уважение? Берелайн бе причината да се лиши от цялото уважение, което беше имал някога от хората на Две реки, да не говорим за слугите на Файле. Остави това, ами самата Файле му беше чела подобна лекция за дълга на благородника да дава непрекъснато на хората това, което очаквали от него. Това, което наистина го възмущаваше, бе да чува точно от тази жена ехо от приказките на жена си.

— Добре де, за какво толкова ще говорим, че не можеш да го споделиш пред хората си?

Лицето й си остана гладко и усмихнато, но подмолният страх в миризмата й се усили. Не беше чак близо до паника, но той знаеше, че е в опасност. Облечените й в ръкавици ръце стискаха юздите на дорестия кон.

— Бях накарала моите хващачи на крадци да подушат из лагера на Масема, да се „посприятелят“ с този и онзи. Не е толкова добро, колкото да си имаш там очи и уши, но занесоха вино, откраднато уж от мен, и понаучиха едно друго само със слушане. — За миг тя го изгледа въпросително, килнала глава. Светлина! Знаеше, че Файле използва Селанде и другите идиоти с нея като шпиони! Нали тъкмо Берелайн му беше казала за тях. Сигурно Джендар и Сантес, хващачите й на крадци, бяха видели Нерион и Хавиар в лагера на Масема. Трябваше да предупреди Балвер преди да се е опитал да пусне Медоре подир Берелайн и Анура. Виж, от това със сигурност щеше да се получи голяма каша.

Но не каза нищо и тя продължи:

— Сложих нещо в кошницата с хляба и кокошката. Един… документ… който Сантес намерил вчера заранта, заключен в писалището на Масема. Тоя глупак види ли нещо заключено, не трае, докато не разбере какво крие. Щом е трябвало да си пъха носа в това, което крие Масема под ключ, трябваше просто да го запомни, а не да го взима, но стореното — сторено. Гледай никой да не те види, че го четеш, след като си създадох толкова главоболия да го скрия! — добави тя рязко, докато той вдигаше капака на кошницата. Разви кърпата и го лъхнаха още по-силни миризми на печена кокошка и топъл хляб. — Виждала съм хора на Масема да те следят. Може да те наблюдават и сега!