Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Сигурен съм, че и на нея й липсваш, колкото тя на теб — каза Ноал и беззъбата му уста зейна в усмивка. При това прозвуча съвсем искрено. Може и да беше. Хвалеше се, че е виждал по-лоши работи от дамане и да’ковале. То пък голямата полза.

Гърбът на Егеанин се вкочани и тя се намръщи, сякаш не можеше да повярва на съчувствието му. Или просто защото осъзна как бе зяпнала към корабите. Във всеки случай много преднамерено извърна глава от залива.

— Разпоредих се никой да не напуска фургоните — заяви тя твърдо. Моряците по корабите й сигурно подскачаха при този тон. Врътна рязко глава към сушата, сякаш очакваше Мат и Ноал също да скочат накъдето им сочи.

— Тъй ли? — ухили се Мат. Можеше да докара толкова нагла усмивка, че да накара всеки надут глупак да получи удар. Егеанин съвсем не беше глупачка, но си беше надута. Корабен капитан благородничка. Не знаеше кое от двете е по-лошото. Ба, и двете! — К’во пък, тъкмо се канех да тръгна за натам. Освен ако не си привършил с риболова, Ноал. Можем да изчакаме малко, ако не си.

Но старецът вече изсипваше от кошницата останалите сребристосиви рибки във водата. Ръцете му бяха лошо закъсали, ако се съдеше по разкривените пръсти, но още бяха ловки в навиването на дългата корда около бамбуковия прът. За краткото време, докато къцаше, беше наловил десетина риби, най-голямата от които беше цяла стъпка, и ги бе нанизал през хрилете на вързан на обръч стрък папур. Сега ги сложи в кошницата и я вдигна. Твърдеше, че ако намерел подходящите чушлета, щял да направи яхния — от Шара, не откъде да е! Все едно да кажеш от луната! — яхния, от която Мат щял да забрави за бедрото си. Както разправяше Ноал за тия чушлета, Мат подозираше, че забравянето щеше да е заради усилието да намери достатъчно ейл, за да си охлади езика.

Егеанин, която чакаше нетърпеливо, не обърна внимание на хиленето на Мат, затова той я прегърна. Щом трябваше да се връщат, да тръгват. Тя изби ръката му от рамото си. Пред тая жена някои неомъжени лелки щяха да изглеждат като кръчмарски слугинчета.

— Нали трябваше уж да сме любовници — припомни й той.

— Няма кой да види — изръмжа тя.

— Колко пъти трябва да ти го казвам, Лейлвин? — Тя това име използваше сега. Твърдеше, че било тарабонско. Все едно, не звучеше като сеанчанско. — Ако поне ръцете не си държим, без да сме видели, че някой ни гледа, ще изглеждаме доста странна влюбена двойка за всеки, когото не виждаме.

Тя изсумтя презрително, но го остави да върне ръката си и го прегърна със своята през кръста. Но в същото време го изгледа предупредително.

Мат поклати глава. Беше луда като див заек напролет, ако си мислеше, че това му харесва. Повечето жени имаха малко подплънка над мускулите, поне жените, които му харесваха, но да прегърнеш Егеанин беше все едно да прегърнеш тараба. Почти толкова кораво и точно толкова твърдо. Не можеше да разбере какво толкова намира Домон у нея. Може би не беше оставила избор на иллианеца. Беше го купила, в края на краищата, все едно да купиш кон. „Да ме изгори дано, никога няма да ги разбера тия сеанчанци“ — помисли той. Не че държеше. Само дето се налагаше.

Докато се обръщаха, хвърли един последен поглед към залива и почти съжали, че го е направил. През широката стена от мъгла, бавно стелеша се над залива, си пробиваха път два малки кораба. Носеха се срещу вятъра. Време беше да се маха, крайно време.

Имаше повече от две мили от реката до Големия северен път, през хълмистата местност, покрита с унила кафява трева и бурени и осеяна с храсти и диви лози, толкова гъсти, че трудно можеше да мине човек през тях, макар да им бяха окапали листата. Височините едва ли заслужаваха да ги наречеш хълмове, не и за човек, който се е катерил по Пясъчните хълмове и Мъгливите планини като момче — имаше празнини в паметта му, но това поне Мат можеше да си спомни донякъде — но ето, че скоро се зарадва, че нечия ръка го е прегърнала около кръста. Много дълго беше седял неподвижно на проклетата скала. Пулсирането в бедрото му беше заглъхнало до тъпа болка, но все още го принуждаваше да куцука, а без някаква опора щеше да залита по склоновете. Не че се облягаше на Егеанин, разбира се, но това, че тя го държи, помагаше донякъде. Жената го изгледа намръщено, сякаш си помисли, че се опитва да се възползва.

— Ако беше направил каквото ти се каза — изръмжа тя, — нямаше да ми се налага да те нося.

Той отново й показа зъбите си, този път без да се опитва да го маскира като усмивка. Лекотата, с която се движеше Ноал до тях, без да изостане нито крачка, въпреки че крепеше кошницата си с рибата на едното бедро с едната си ръка и носеше рибарския прът в другата, беше смущаваща. Колкото и да изглеждаше похабен, старецът беше пъргав. Пъргав, че и оттатък понякога.