Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Дълго ли още смяташ да седиш тук, Мат? — Опърпаното тъмносиньо палто на Ноал помнеше и по-добри времена, но пък той — също. Изгърбен и с побеляла коса, старецът със счупения нос клечеше под скалата и ловеше риба с бамбуков прът. Повечето му зъби липсваха и понякога той опипваше с език в някоя от празнините, сякаш изненадан, че е празно. — Студено е, ако не си забелязал. Всички мислят, че в Ебу Дар е топло, но зимата си е студена навсякъде, даже на места, пред които Ебу Дар може да мине за Шиенар. Кокалите ми плачат за огън. Или за одеяло поне. Човек може да се стопли с одеяло, ако е излязъл на вятъра. Нещо друго ще направиш ли, или само ще зяпаш по реката?

Мат само го изгледа и Ноал сви рамене и продължи да следи оръфаната дървена плувка, подскачаща сред редките тръстики. От време на време размърдваше чворестата си ръка, сякаш кривите му пръсти усещаха особено силно студа, но и така да беше, той си беше виновен. Старият глупак беше газил из плитчините да налови рибки за стръв в една кошница, която сега бе потопена наполовина, привързана за един гладък камък. Въпреки оплакванията си от времето Ноал беше дошъл до реката, без да го ръчкат или подканят. Според думите му всички, на които бил държал, отдавна били покойници и истина си беше, че си търсеше почти отчаяно каквато и да било компания. Наистина отчаяно, за да избере компанията на Мат, след като можеше вече да е на пет дни път от Ебу Дар. Човек можеше да покрие доста разстояние за пет дни, стига да си има сериозна причина и добър кон. Самият Мат беше разсъждавал доста често върху тази тема.

От другата страна на Елдар, полускрита зад едно от блатясалите островчета, пръснати по реката, една плоскодънна лодка прибра весла и един от хората в нея се изправи и започна да бърка из тръстиката с канджа. Друг веслар му помогна да издърпа онова, което беше закачил, в лодката. Отдалече приличаше да голям чувал. Мат потръпна и премести погледа си надолу по течението. Още намираха трупове и той беше отговорен за това. Заедно с виновните загиваха и невинни. А ако не правиш нищо, загиват само невинните. Или все едно, че загиват. Ако не и по-лошо, зависи как ще го погледнеш.

Сгълча се ядосано. Кръв и пепел, превръщаше се в проклет философ! Поемането на отговорност изцежда цялата радост от живота и те изсушава на прах. Това, което му се искаше точно в този момент, беше много греяно вино в уютна, изпълнена с музика гостилница и седнало на коляното му дебело, хубаво слугинче, някъде далече от Ебу Дар. Много далече. Имаше само задължения, от които не можеше да избяга, и бъдеще, за каквото не мечтаеше. Май нямаше измъкване от това да си тавирен, след като така се е заформила Шарката около теб. Но поне си имаше късмета. Поне беше жив и не беше окован в килия. При дадените обстоятелства това можеше да се брои за късмет.

От мястото си имаше доста ясна видимост отвъд последните ниски блатисти островчета. Вдиганите от вятъра пръски се носеха над залива като тънка мъгла, но не толкова, че да скрият онова, което трябваше да види. Опитваше се да събира наум, да брои корабите на дрейф, да преброи и корабните останки. Но все объркваше сметките, струваше му се, че е преброил някои съдове два пъти, и почваше отново. Хората от Морския народ, които бяха пленени повторно, също объркваха мислите му. Беше чул, че по бесилките на Рахад, отвъд залива, висели над сто трупа, с надписи, изреждащи престъпленията им като „убиец“ и „бунтовник“. Обикновено сеанчанците прилагаха брадвата и набиването на кол, докато Кръвта получаваше връвта за душене, но собствеността трябваше да се задоволи с бесилото.

„Огън да ме гори, направих каквото можах“ — помисли той горчиво. Нямаше полза да се чувства виновен, че не бе могъл да направи нищо повече. Ни най-малка полза. Никаква! Трябваше да се съсредоточи върху хората, които се бяха спасили.

Ата-ан Миере, които избягаха, бяха взели за бягството си кораби в залива, и макар да можеше да са заграбили и някой по-малък съд, всичко, на което да се качат и да подкарат в нощта, бяха решили да измъкнат колкото може повече от хората си. След като в Рахад като пленници се трудеха хиляди от техните, това щеше да означава избор на големи кораби, а това означаваше големи сеанчански кораби. Много от корабите на самия Морски народ, разбира се, също бяха големи, но всички те по това време бяха със свалени платна и такелаж, за да бъдат преустроени по сеанчанския модел. Ако можеше да сметне колко големи кораби са останали, можеше да добие някаква представа колко Ата-ан Миере са се добрали до свободата. Да освободи Ветроловките на Морския народ беше добро решение, единственото, което можеше да направи, но освен обесените от залива през последните пет дни бяха изплували или извадени стотици и стотици тела, а Светлината само знаеше колко още са издърпани от отливите навътре в морето. Гробарите се трудеха от съмване до мръкване, а гробищата се пълнеха с разплакани жени и деца. И мъже също. Немалко от тези мъртъвци се оказваха Ата-ан Миере, без да има кой да ги оплаче, докато ги хвърляха в масовите гробове, и му се искаше някаквата представа за броя на спасените да балансира смътните му подозрения за броя на тези, които е убил.