Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Пъхна полуизвадения нож обратно в левия си ръкав и се смъкна от скалата. Скочи лошо и за малко не падна. Едва скри примижаването от жегналата го болка в бедрото. Но го скри все пак. Тя беше благородничка и корабен капитан, достатъчно опити правеше да поеме командата и без да й показва повече слабост, която да открехне вратичката, отколкото му се налагаше. Тя се беше обърнала към него за помощ, а не обратното, което не мажеше повече масло на порязаницата. Облегна се на скалата, скръстил ръце, и започна уж най-небрежно да подритва туфите излиняла трева, за да разкара болката. Виж, тя беше толкова остра, че въпреки студения вятър на лицето му избиваше пот. Да побегне в онази буря му беше струвало да насили бедрото си, и още не можеше да се оправи.

— Сигурна ли си за Морския народ? — попита я Мат. Нямаше смисъл да споменава отново за липсата на кораби. Бездруго толкова много сеанчански заселници се бяха пръснали от Ебу Дар, а явно още повече от Танчико. Колкото и кораби да имаха, никоя земна сила нямаше да може да изкорени всички сеанчанци.

Тя посегна отново към перуката си, поколеба се, изгледа намусено късите си нокти и пъхна ръце под мишниците си.

— Какво по-точно?

Знаеше, че той стои зад бягството на Морския народ на свобода, но никой от двамата не беше го споменавал изрично. Винаги се мъчеше да избягва да говори за Ата-ан Миере. Ако се оставеха настрана потопените кораби и загиналите, освобождаването на дамане беше още едно углавно престъпление, и при това отвратително, от гледна точка на сеанчанците, толкова лошо, колкото изнасилване или измъчване на малки дечица. Разбира се, тя самата беше помогнала за освобождаването на някои дамане, макар че от нейна гледна точка това беше най-малкото й престъпление. Все пак тази тема също избягваше. Доста бяха темите, по които мълчеше.

— Сигурна ли си за Ветроловките, които са хванати? Чух за чупене на ръце и на крака. — Мат преглътна горчивата си слюнка. Пращал беше мъже на смърт, убивал беше мъже със собствените си ръце. Светлината дано се смилеше над него, дори жена беше убил веднъж! И най-мрачният от всички онези спомени на други мъже не го пареше толкова, колкото този, а някои от тях бяха толкова мрачни, че се налагаше да ги удави във вино, щом изплуваха на повърхността. Но при мисълта за съзнателно чупене на нечии ръце стомахът му се обръщаше.

Егеанин извърна рязко глава и за миг той помисли, че ще пренебрегне въпроса му.

— Приказки от Ренна, обзалагам се. — Тя махна пренебрежително. — Някои сул-дам приказват такива глупости да плашат непокорните дамане, когато са новоокаишени, но никой не го е правил от седемстотин години. Не много, във всеки случай, а хората, които не могат да контролират своята собственост без… осакатяване… са шей’мошиев, преди всичко. — Устата й се изкриви в омерзение, но дали заради осакатяването, или заради шей’мошиев, не се разбра.

— Посрамени или не, но го правят — сопна се той. Шей’мошиев означаваше много повече от посрамен за един сеанчанец, но той се съмняваше, че човек, който съзнателно би отрязал женска ръка, ще се почувства толкова унизен, че да посегне на живота си. — И Сурот ли е една от „не многото“?

Ядът в очите й не отстъпваше на неговия и тя опря юмруци на кръста си и се наведе напред разкрачена, сякаш беше на палубата и се канеше да навика някой тъпоумен моряк.

— Върховната лейди Сурот не ги притежава тези дамане, безмозъчен селянино! Те са собственост на Императрицата, дано да живее вечно. Сурот може по-скоро да си среже нейните китки, отколкото да заповяда такова нещо за имперски дамане. А и нейни да бяха; не съм чувала да се е отнасяла някога зле със своите. Ще се опитам да ти го обясня с пример, който да разбереш. Ако ти избяга кучето, не му чупиш краката. Ще го напердашиш с пръта да се научи друг път да не го прави и ще го прибереш в кучкарника. Освен това дамане просто са твърде…

— Твърде ценни — довърши Мат сухо. Беше го чувал толкова пъти, че му прилошаваше.

Тя пренебрегна сарказма му или може би не го забеляза. От опит знаеше, че ако една жена не поиска да чуе нещо, така ще го пренебрегне, че сам да се усъмниш дали си го казал.

— Най-после почваш да разбираш — каза тя и закима. — Онези дамане, за които толкова се тревожиш, вече сигурно нямат и синини дори. — Погледът й се зарея към корабите в залива и бавно се изпълни с тъга, която изглеждаше още по-дълбока на коравото и лице. Палците й зашариха по върховете на пръстите. — Няма да повярваш какво ми струваше моята дамане — заговори тя тихо, — тя, както и наетата за нея сул-дам. Платих си до последния трон, разбира се. Името й е Сериса. Добре обучена, откликваща. Ако я оставиш, ще се натъпче със захаросани орехи, но никога не хваща морска болест и не капризничи като някои. Жалко, че трябваше да я оставя в Канторин. Мисля, че няма да я видя повече. — И въздъхна съжалително.