Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Командирът на стражата се поколеба, като чу тръбите, но изведнъж над града силно заби камбана, после друга, а след това сякаш стотици закънтяха тревожно в нощта, а черното небе се раздра от повече мълнии, отколкото можеше да породи и най-силната буря, сребристосини стрели, забиващи се право в стените. Те окъпаха тунела с мигаща светлина. И точно тогава започнаха виковете, съпроводени с взривове в града, и писъците.

Мат изруга Ветроловките, че са се задействали по-рано, отколкото му бяха обещали. Ала усети, че заровете в главата му се кротнаха. Защо? От това му се дощя отново да прокълне всичко, но и за това не остана време. В следващия миг офицерът припряно подканяше Егеанин да се качва на седлото и да тръгва, бързо зараздава заповеди на извиращите от стражевата кабина войници, един отпрати на бегом в града да разбере за какво е тревогата, а на другите разпореди да заемат позиции срещу всякаква заплаха, било отвътре или отвън. Кръглоликата се разтича да застане със своята дамане сред войниците, още две жени, свързани с ай-дам, изтичаха от караулната. А Мат и останалите препуснаха в галоп навън сред бурята, понесли със себе си три Айез Седай, две от които — избягали дамане, и отвлечената наследничка на сеанчанския Кристален трон. Зад тях над Ебу Дар се развилня много по-ужасна буря. „Мълнии, повече от стръкове трева“…

Мат потръпна и се върна към настоящето. Егеанин се въсеше и ненужно го дърпаше да побърза.

— Прегърналите се любовници не бързат — измърмори той. — Те се… разхождат. — Тя изръмжа. Домон сигурно беше заслепен от любов. Освен ако не бяха го налагали здраво по главата.

Тъй или инак, най-лошото беше минало и заминало. Мат се надяваше, че измъкването от града е било най-лошото. Оттогава не беше усещал заровете в главата си. А те винаги бяха лош знак. Дирята, която беше оставил след себе си, бе толкова зацапана, че трябваше да се намери някой с късмет като неговия, за да отсее зърното от плявата. Предната нощ Търсачите бяха тръгнали по следите на Егеанин, а сега тя щеше да бъде обвинена и за кражба на дамане, но властите щяха да очакват тя да препуска с все сила и вече да е на много левги от Ебу Дар, а не да си седи още край града. Нищо освен съвпадението във времето не можеше да я свърже с Тюон. Или пък с Мат, което беше важното. Тилин със сигурност щеше да предяви обвиненията си към него — никоя жена не би простила на мъж, че я е вързал и натикал под леглото, дори когато тя самата го е предложила — но при малко късмет той беше извън всякакви подозрения за всичко останало, което се беше случило. С малко късмет никой освен Тилин нямаше изобщо да се сети за него. Да вържеш цяла кралица като свиня за продан беше достатъчно да си докара човек бесилото, но това щеше да мине за бял кахър наред с изчезването на Щерката на Деветте луни, а какво общо можеше да има „Играчката на Тилин“ с това? Още го дразнеше, че бяха гледали на него като на хранениче на кралската особа — още по-лошо, като на домашен любимец! — но това си имаше и предимства.

Смяташе, че е в безопасност — поне откъм сеанчанците, — но един въпрос го мъчеше като трън в петата. Е, тръните всъщност бяха няколко и повечето произлизаха от Тюон, но този специално беше най-дългият. Изчезването на Тюон трябваше да предизвика потрес, както ако слънцето се скрие по пладне, но заради него не беше вдигната никаква тревога. Никаква! Никакви обяви за награди или предложения за откуп, никакви войници с трескави очи, претърсващи всяка кола и фургон на мили околовръст, Препускащи в галоп из околностите, за да преровят всеки килер и ниша, в която може да се навре една жена. Старите спомени му говореха нещо за издирване на отвлечена царска особа, но като се изключеха бесилките и изгорелите кораби в залива, отвън поне Ебу Дар си изглеждаше непроменен от деня преди отвличането. Егеанин твърдеше, че търсенето ще се води при пълна секретност, че много от самите сеанчанци вероятно все още не знаят, че Тюон я няма. Обяснението й включваше шока, който щяла да претърпи Империята, както и лошото знамение за Завръщането и загубата на шей’таер, но Мат отказваше и един петак да плати за подобни дивотии. Сеанчанците бяха странна пасмина, но никой не можеше да е чак толкова странен. От мълчанието на Ебу Дар му настръхваше кожицата. Клопка долавяше той в това мълчание. Когато стигнаха Големия северен път, беше благодарен, че градът се скри зад ниските хълмове.

Пътят беше широк — главен търговски маршрут, достатъчно широк, за да карат по него в редица пет-шест фургона, без да им е тясно, настлан с пръст и глина, която многото години употреба бяха утъпкали дотолкова, че беше корава почти като древната каменна настилка, показваща се от време на време по краищата или на завоите. Мат и Егеанин забързаха към тревата от другата страна — Ноал вървеше по петите им — през трополящия търговски керван, пазен от една нашарена с белези жена и десетима мъже със свирепи погледи, с кожени елеци, покрити с метални пулове.