Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Връщаме се при позорището, Ноал. Веднага. Изобщо не трябваше да напускаме.

— Нали това казах — сопна се Егеанин.

Мат изпъшка, но нищо не можеше да се направи, освен да продължат. О, крайно време беше да се маха. Надяваше се само, че не е тръгнал твърде късно.

На две мили северно от града една широка синя платнена ивица, изпъната между два високи пилона, плющеше на вятъра и провъзгласяваше: „Голямото пътуващо позорище и великолепното представление на дивни зрелища и чудеса на Валан Лука“, с яркочервени букви, толкова големи, че можеха да се прочетат от пътя, на около двеста крачки на изток. За неможещите да четат показваше поне местоположението на нещо необичайно. Беше „Най-голямото пътуващо позорище на света“, поне според твърдението на надписа. Лука твърдеше много неща, но Мат смяташе, че поне в това отношение казва истината. Платнената стена на позорището, висока девет стъпки и здраво затегната с колци отдолу, обхващаше терен колкото цяло село с прилични размери.

Хората, нижещи се по пътя, поглеждаха с любопитство синия плат с червените букви, но селяните и търговците ги чакаше работа, а заселниците — бъдеще, тъй че никой не свръщаше встрани. Дебелите въжета, затегнати за забитите в земята колове, бяха предназначени да задържат между себе си огромни тълпи към широкия вход малко зад надписа, но никой не чакаше да влезе, не и по това време на деня. Напоследък малцина идваха по което и да било време на деня. Падането на Ебу Дар докара само една капка зрители, след като хората разбраха, че градът няма да бъде плячкосван и че няма защо да бягат да си спасяват живота, но със завръщането, с всички кораби и заселници, почти всеки бе решил, че е по-добре да скъта пари за по-неотложни работи. Двама яки мъже, свити в наметала, които можеше да са скърпени от парцалени торби, бяха дежурни под плаката да пъдят всеки, който би дошъл да наднича вътре, без да си плати, но напоследък дори и такива бяха в недостиг. Двамата, единият с крив нос над гъстите мустаци, а другият без едно око, клечаха и хвърляха зарове.

Удивително, Петра Анхил, „най-силния мъж на света“ в по-зорището, стоеше отстрани и наблюдаваше играта на двамата коняри, скръстил ръце на гърдите си — ръцете му бяха по-дебели от краката на повечето мъже. Беше по-нисък от Мат, но поне два пъти по-широк, раменете му изпъваха тежкото синьо палто, ушито от жена му против студа. Петра изглеждаше погълнат от мятането на заровете, но той не играеше комар, ези-тура даже не хвърляше. Двамата с жена му, Кларине, дресьорка на кучета, пестяха всяка монета, която можеха да заделят, и Петра по най-малкия повод почваше надълго и широко да разправя как някой ден се канели да си купят хан. Още по-удивителното беше, че и Кларине стоеше до него, загърната в тъмно наметало, и явно беше толкова погълната от комара, колкото и той.

Като видя Мат и Егеанин да идват прегърнати, Петра погледна притеснено към лагера, което накара Мат да се намръщи. Хора, озъртащи се през рамо, никога не вещаеха добро. Пълничкото кафяво лице на Кларине обаче се разтопи в топла усмивка. Като повечето жени в позорището, тя смяташе, че двамата с Егеанин са влюбени. Кривоносият коняр, тайренец с тежки рамене, казваше се Кол, се ухили, докато прибираше залога — няколко медника. Никой освен Домон не можеше да нарече Егеанин хубавица, но за някои глупаци благородството придаваше на човек хубост. Или парите — а една благородничка трябваше да е богата. Малцина се сещаха, че благородничка, която е оставила мъжа си заради такива като Мат Каутон, може да е склонна да остави и него, отнасяйки богатството. Точно това беше версията, която Мат и останалите бяха пуснали, за да обяснят защо се крият от сеанчанците: жесток и ревнив съпруг и бягство на любовниците. Всеки беше чувал такъв тип историйки, било от веселчуни или пък от книжки, макар и рядко от истинския живот, но толкова често, че да ги приеме. Кол обаче не си вдигна главата. Егеанин — Лейлвин напоследък — вече беше вадила нож на един жонгльор със саби, прекалено красив тип, който бе попрекалил с придумванията си да пийне с него чашка вино във фургона му, и никой не се съмняваше, че щеше да го намушка, ако се бе оказал дори съвсем малко по-настоятелен.

Щом приближиха, Петра тихо каза на Мат:

— Едни сеанчански войници говорят с Лука, двайсетина души. Офицерът им говори с него де. — Не го каза уплашено, но лицето му се беше набръчкало от тревога и той сложи успокоително ръка на рамото на жена си. Усмивката на Кларине помръкна и тя вдигна ръка да я сложи на неговата. Вярваха донякъде на благоразумието на Лука, но и знаеха риска, в който са въвлечени. Или си мислеха, че знаят. А рискът, в който вярваха, си беше доста сериозен.