Робърт Джордан: Среднощни кули

Обърна се с укор към Скокливец, който клечеше лениво на улицата.

— Защо ме караш да сънувам това?

„Аз ли те карам? — попита Скокливец. — Това не е мой сън, Млади бико. Виждаш ли челюстите ми около врата си? Не аз те принуждавам да си го мислиш.“

От брадвата на Перин капеше кръв. Знаеше какво ще последва. Обърна се. Отзад се приближаваше Ейрам, с убийствен поглед в очите. Половината лице на бившия Калайджия бе зацапана с кръв — капеше от брадичката му и цапаше палтото му на червени ивици.

Ейрам замахна с меча си към врата на Перин. Стоманата изсъска във въздуха. Перин отстъпи. Този път отказа да се бие с момчето.

Призрачният му двойник се отдели и остави истинския Перин в ковашкото му облекло. Призракът размени удари с Ейрам. „Пророкът ми го обясни… Ти наистина си твар на Сянката… Трябва да спася лейди Файле от тебе…“

Призрачният Перин изведнъж се преобрази — във вълк. Скочи — козината му бе тъмна като на брат на Сянката — и разкъса гърлото на Ейрам.

— Не! Не стана така!

„Това е сън“ — отпрати му Скокливец.

— Но не го убих аз — възропта Перин. — Някакви айилци го пронизаха със стрели точно преди…

Точно преди Ейрам да го убие.

„Рогът, копитото или зъбът — отпрати Скокливец. Обърна се и закрачи лениво към една сграда. Стената й изчезна и разкри ковачницата на майстор Люхан отвътре. — Има ли значение? Мъртвите са мъртви. Двукраките обикновено не идват тук, като умрат. Не знам къде отиват.“

Перин погледна тялото на падналия Ейрам.

— Трябваше да му взема меча на този глупак, още когато го вдигна. Трябваше да го върна при семейството му.

„Не заслужава ли едно кутре зъбките си? — запита Скокливец, искрено озадачен. — Защо да му ги вадиш?“

— Това е нещо човешко — каза Перин.

„Нещата на двукраките, човешките неща. Винаги е нещо човешко за теб. А вълчите неща?“

— Аз не съм вълк.

Скокливец влезе в ковачницата. Перин го последва с неохота. Ведрото все още кипеше. Стената се върна, а Перин отново бе с кожения елек и престилката и държеше клещите.

Пристъпи към ведрото и извади друга статуетка. Тази бе с облика на Тод ал-Каар. Щом изстина, Перин видя, че не е изкривена като на Ейрам, макар долната част на фигурката да бе останала неоформена, все още груб метален блок. Статуетката продължи да блести, смътно червеникава, след като я постави на пода. Пъхна отново клещите във водата и извади фигурка на Джори Конгар, а след това — на Ази ал-Тон.

Връщаше се отново и отново до врящото ведро и вадеше статуетка след статуетка. Както бе обичайно при сънищата, изваждането на всички му отне мигновена секунда и същевременно дълги часове. Когато приключи, на пода стояха стотици фигурки, с лице към него. Гледаха го. Всяка статуетка сияеше с пламъче отвътре, сякаш чакаше да усети върху себе си ковашкия чук.

Но статуетки като тези нямаше да са изковани. Щяха да са излети.

— Какво означава това? — Перин седна на трикракото столче.

„Какво означава? — Скокливец зина във вълчи смях. — Означава, че на пода има много малки човечета и не можеш да изядеш нито едно. Вашата порода твърде много обича камъните и онова, което е вътре в тях.“

Статуетките сякаш го гледаха обвиняващо. Около тях лежаха натрошените парчета от Ейрам — и като че ли ставаха по-големи. Счупените ръце се размърдаха, задраскаха по пода, закатериха се към Перин, запротягаха се към него.

Той ахна и отскочи. Чу смях отдалече. Смехът се приближи и разтърси сградата. Скокливец се хвърли и го блъсна. А след това…

Сепна се и се събуди. Беше в палатката си на полето, където стояха на лагер вече от няколко дни. Преди неделя се бяха натъкнали на един мехур на злото, който караше някакви мазни червени влечуги да изпълзяват от земята из целия стан. Няколкостотин души бяха болни от ухапванията им. Цярът на Айез Седай бе успял да опази повечето от тях живи, но не и да ги възстанови напълно.

Файле спеше кротко до него. Отвън един от мъжете почука по дървен пилон да отброи часа. Три почуквания. Имаше още часове до разсъмване.

Сърцето му биеше тихо и Перин вдигна ръка към голата си гръд. Почти очакваше орда малки метални ръце да изпълзи изпод постелята му.

Стисна очи и се опита да се успокои. Не успя.

Грендал отпи от виното, което искреше в украсения със сребърна плетеница бокал. Бокалът всъщност бе инкрустиран с капки кръв, уловени в кристала — замръзнали завинаги яркочервени мехурчета.

— Би трябвало да предприемем нещо — каза отпуснатата в креслото си Аран’гар и хвърли жаден поглед на един от любимците на Грендал. — Не знам как понасяш да стоиш толкова настрана от важни събития — като някой учен, заровил се в прашасал ъгъл.