Робърт Джордан: Среднощни кули

Вълците живееха в настоящия миг. Макар да помнеха миналото и като че ли имаха някакъв странен усет за бъдещето, не ги интересуваше ни едното, ни другото. Не бяха като хората. Вълците тичаха на воля, подгонили ветровете. Да тръгне с тях значеше да пренебрегне болка, тъга и безсилие. Да бъде свободен…

Тази свобода щеше да му струва твърде много. Щеше да изгуби Файле, да изгуби самия себе си . Не искаше да е вълк. Искаше да е човек.

— Има ли начин да се отмени това, което се случи с мен?

„Да се отмени?“ Скокливец кривна глава. Връщането назад не бе присъщо на вълците.

— Мога ли да… — Перин се помъчи да обясни. — Мога ли да избягам толкова далече, че вълците да не могат да ме чуват?

Скокливец изглеждаше объркан. Не. „Объркване“ не описваше болезнените послания, които идваха от него. Пустош, миризма на гниещо месо, вълчи вой в предсмъртна агония. Да си откъснат не беше нещо, което Скокливец можеше да възприеме.

Умът на Перин се размъти. Защо беше спрял да кове? Трябваше да довърши работата. Майстор Люхан щеше да се разочарова! Тези буци бяха ужасни. Трябваше да ги скрие. Да направи нещо друго, да покаже, че все пак е способен. Можеше да кове. Нали?

Някъде до него се чу съсък. Перин се обърна и с изненада видя, че едно от ведрата за закаляване до огнището ври. „Ама разбира се — помисли си. — Нали довърших първите части. Пуснах ги там.“

Обзет от тревога, сграбчи клещите и бръкна в кипналата вода, парата блъвна в лицето му. Намери нещо на дъното и го измъкна с клещите: къс нажежен до бяло метал.

Блясъкът помръкна. Късът се оказа всъщност малка стоманена статуетка на висок слаб мъж с меч, затегнат на гърба. Всяка линия на фигурата бе очертана детайлно: диплите на ризата, кожените каишки около дръжката на малкия меч. Но лицето бе разкривено, с отворена уста, зинала в безмълвен писък.

„Ейрам — помисли Перин. — Казваше се Ейрам.“

Не можеше да покаже това на майстор Люхан! Защо бе изковал такова нещо?

Устата на статуетката се разтвори още в беззвучния си крясък. Перин извика, пусна клещите и отскочи в паника. Статуетката падна на дървения под и се пръсна.

„Защо мислиш толкова много за този? — Скокливец се прозя с широката вълча прозявка, езикът му се закъдри. — Обичайно е едно младо кутре да предизвика водача на глутницата. Той беше глупав и ти го надви.“

— Не — прошепна Перин. — Не е обичайно за хората. Не и за приятели.

Стената на ковачницата изведнъж се стопи, превърна се в дим. Изглеждаше някак естествено да се случи точно това. Отвън Перин видя огряна от слънчева светлина улица. Град с дюкяни с разбити прозорци.

— Малден — промълви той.

И видя и смътен, почти прозрачен образ на самия себе си. Без палто. Целият мускули. Брадата бе късо подрязана и му придаваше вид на по-възрастен, по-силен. Наистина ли изглеждаше толкова внушителен? Непоклатим като крепост мъж със златни очи, които сякаш сияеха, и с бляскава извита брадва в ръка.

Имаше нещо сбъркано около тази брадва. Перин излезе от ковачницата и прекрачи през смътния си образ. И щом го направи, се превърна в образа, брадвата натежа в ръката му, а работните дрехи изчезнаха, заменени от бойното облекло.

Затича. Да, това наистина беше Малден. Имаше айилци по улиците. Беше преживял тази битка, въпреки че сега бе много по-спокоен. Предния път се бе изгубил в трепета на битката и в търсенето на Файле. Спря насред улицата.

— Това е сбъркано. В Малден носех чука. Захвърлих брадвата.

„Рог или копито, Млади бико, има ли разлика какво използваш в лова?“ Скокливец клечеше, огрян от слънчевата светлина, насред улицата до него.

— Да. Има разлика. За мен.

„И все пак ги използваш по един и същи начин.“

Иззад ъгъла се появиха двама Шайдо. Гледаха нещо отляво, нещо, което Перин не можеше да види. Втурна се да ги нападне.

Посече единия в брадичката, замахна на другата страна и заби шипа на брадвата в гърдите на другия. Беше жестока, ужасна атака и тримата се озоваха на земята. Трябваше няколко пъти да забие шипа, докато убие втория Шайдо.

Надигна се. Помнеше как бе убил тези двама айилци, въпреки че го бе направил с чук и нож. Не съжаляваше за смъртта им. Понякога се налага човек да се бие, и толкова. Смъртта бе ужасна, ала това не премахваше необходимостта от нея. Всъщност сблъсъкът с айилците бе нещо чудесно. Почувствал се беше като вълк на лов.

Всеки път щом влезеше в битка, Перин се озоваваше на ръба да се превърне в някой друг. А това бе опасно.