Робърт Джордан - Среднощни кули

„Разбери частите, Перин.“

В ъгъла на стаята лежеше вълк. Голям и посивял, козината му с цвета на светлосив речен камък и покрит с белези от цял живот битки и лов. Вълкът бе отпуснал глава върху лапите си и наблюдаваше Перин. Това бе естествено. Разбира се , че имаше вълк в ъгъла. Защо да не е там? Беше Скокливец.

Перин се трудеше. Радваше го силната, изгаряща топлина на ковачницата, усещането от вадичките пот, стичащи се под мишниците му, миризмата на огъня. Оформяше желязото по дължината му, по един удар с чука на всеки втори удар на сърцето. Металът така и не изстиваше, а запазваше ковкото си червено-жълто.

„Какво правя?“ Перин вдигна с клещите дългото блеснало желязо. Въздухът около него се завихри.

„Туп, туп, туп — отпрати към него Скокливец, заговорил му с образи и миризми. — Като кутре, скачащо по пеперуди.“

Скокливец не проумяваше смисъла в оформянето на метала. Струваше му се смешно, че хората правят такива неща. За един вълк всяко нещо е такова, каквото е. Защо да влагаш толкова много усилие, за да го промениш в нещо друго?

Перин остави желязото настрана. То изстина бързо, угасна от жълто в оранжево, после до тъмночервено и до сиво-черно. Беше го изчукал в безформена буца, голяма може би колкото два юмрука. Майстор Люхан щеше да изпита срам, ако видеше такава недодялана работа. Перин трябваше много бързо да разбере какво прави — преди да се е върнал майсторът.

Не. Това бе погрешно. Сънят се разтърси и стените се размътиха.

„Аз не съм чирак — Перин вдигна ръката си в дебелата ръкавица към челото си. — Не съм вече в Две реки. Мъж съм, женен мъж.“

Сграбчи с клещите безформената буца и я хвърли върху наковалнята. Желязото отново оживя и се нажежи. „Все още всичко е сбъркано.“ Перин заблъска с чука по нея. „Сега трябва да е по-добре! Но не е. Изглежда някак си още по-зле.“

Продължи да удря. Мразеше слуховете, които си шепнеха за него мъжете из лагера. Беше се разболял и Берелайн се бе грижила за него. Толкова. Но слуховете си продължаваха.

Блъскаше и блъскаше с чука. Искри хвърчаха из въздуха като пръски вода, твърде много, за да идат от една буца желязо. Удари за последно, след това вдиша дълбоко и издиша.

Буцата не се беше променила. Перин изръмжа, награби клещите, избута буцата настрана и взе нов прът от жаравата. Трябваше да довърши тази част. Беше толкова важно. Но какво правеше?

Започна да удря. „Трябва да говоря с Файле. Да изясня нещата, да премахна тази неловкост между нас. Но няма време!“ Заслепените от Светлината глупци около него не можеха да се погрижат сами за себе си. Никой в Две реки не бе имал нужда от лорд преди.

Поработи още малко, после вдигна второто парче желязо. То изстина и се превърна в безформен метален къс, дълъг може би колкото ръката му до лакътя. Още една недодялана работа. Остави го настрана.

„Ако си нещастен — отпрати Скокливец, — вземи женската си и се махни. Ако не искаш да водиш глутницата, ще я поведе друг.“ Вълчето послание дойде като образи от бяг през открити поля, стръкове трева забърсваха муцуната му. Отрито небе, лек прохладен вятър, възбуда и страст за приключение. Миризмите на нов дъжд и диви пасища.

Перин бръкна с клещите в жаравата за последния железен прът. Светеше със смътен, опасно жълт цвят.

— Не мога да се махна — вдигна пръта към вълка. — Това ще означава да отстъпя пред вълчото в себе си. Ще означава да изгубя себе си. Няма да го направя.

Задържа между двамата стопеното почти желязо и Скокливец се взря в него, жълтите отблясъци светлина се отразиха във вълчите очи. Този сън бе наистина странен. Навремето обикновените сънища на Перин и вълчият сън бяха отделни. Какво означаваше това сливане?

Уплаши се. Стигнал бе до колебливо примирие с вълчото в себе си. Прекаленото доближаване до вълците бе опасно, ала това не го бе спирало да се обръща към тях, докато търсеше Файле. На всичко бе готов заради Файле. Междувременно едва не бе полудял и дори се бе опитал да убие Скокливец.

Изобщо не владееше положението толкова, колкото си бе мислил. Вълчото в него все още можеше да надделее.

Скокливец се прозя и изплези дългия си език. Миришеше на добродушна насмешка.

— Не е смешно.

Перин остави последния прът, без да работи по него. Той изстина и доби формата на тънък правоъгълник, като в началото при правене на панта.

„Да, не е смешно, Млади бико — съгласи се Скокливец. — Но ти се катериш и слизаш по една и съща стена. Хайде. Да потичаме.“