Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Значи си чувал за мен — каза Маркъс. — Следователно знаеш, че позоваването на роднини с благородническа кръв едва ли е най-добрата стратегия. Твоята майка е била нисша жрица, която се напила със заточения чичо на един монарх. Това е твоята защита. А аз? Аз съм убивал крале.

— Крале?

— Е, само един, но виждам, че схващаш какво имам предвид.

Ринал се опита да каже нещо, преглътна, после пробва пак:

— Какво ще правиш?

— Ще си върна собствеността или поне онова, което още не си успял да продадеш. Едва ли ще покрие всички загуби, но все пак е нещо.

— Не. Какво ще правиш с мен?

— Тоест ако реша да не те предавам на правосъдието? Все ще стигнем до някакво споразумение, надявам се.

Откъм плажа под тях се чу вик. Десетки гласове се издигнаха в тревога. Маркъс кимна на пленника си и двамата излязоха заедно.

Корабът най-далече от брега гореше. Колона бял дим се издигаше във въздуха, тънки червени пламъци облизваха мачтата. Ринал извика и сякаш в отговор над пламъците се издигна валмо черен дим.

— Спокойно — каза Маркъс. — Подпалили са само един. Засега.

— Ще те убия — каза Ринал, но явно без да си вярва.

Маркъс сложи ръка на рамото му и го побутна назад към палатката.

— Ако те убия или ако опожаря всичките ти кораби — каза Маркъс, — догодина по това време в заливчето ще има друга банда като твоята. И инвестициите на банката отново ще са в опасност. Нещата ще си продължат постарому, а аз пак ще трябва да идвам тук и да водя същия разговор с някой друг.

— Ти го изгори! Изгори ми кораба!

— Съсредоточи се, ако обичаш — каза Маркъс и го натисна да седне на възглавничката. Пиратът стисна главата си с ръце. Маркъс отиде при походното си писалище и извади документа, който му беше подготвила Ситрин. Смятал бе да го пусне отвисоко в скута на пирата, но Ринал изглеждаше така съсипан и бе в такава поза, че вместо това го тикна в лицето му.

— Това е списък на корабите, които отплават от Порте Олива и са застраховани при нас. Ако се наложи да те търся пак, съветвам те да се предадеш по най-бързия начин на магистратите, преди да съм те спипал аз.

Вятърът смени посоката си и довя миризма на горящ катран. Кожените стени на палатката се издуха като платна.

— А ако корабът не е в този списък…

— Значи не е моя работа.

— Не само аз кръстосвам морето — каза пиратът. — Ако някой друг…

— Гледай никой друг да не закача нашите кораби.

Ринал го изгледа. Шокът отслабваше и предишната му арогантност надигаше глава, но вече по-кротко. Откъм брега се чуваха по-спокойни гласове, дори смях. Войниците на Маркъс, кой друг.

— Ще пътуваш с нас до село Цемис — каза Маркъс. Време беше да продължи с плана — Не е толкова далеч. Ще се върнеш, преди хората ти да са умрели от жажда.

— Мислиш се за голяма работа. За толкова велик, че никой не може да те надвие — каза пиратът. — Мислиш се за по-добър от мен. Но си същият.

Маркъс мълчеше и го гледаше. Всъщност Ринал беше млад човек. Придаваше си важност, но беше от онези, които спъват пияници по кръчмите и закачат жени по улиците. Пакостливо и невъзпитано дете, което вместо да порасне е намерило няколко кораба и продължава да тормози околните, но вече с печалба.

Хрумнаха му десетина отговора. „Ела да ми го кажеш, след като видиш как семейството ти умира“ или „Порасни, момченце, докато още имаш този шанс“, или „Не, аз съм по-добър от теб — не моят кораб гори.“

— Скоро ще тръгнем — каза той. — Имам стражи отвън. Не се опитвай да избягаш.

И излезе.

Малкият двумачтов кораб гореше. Обвиваха го валма черен дим, искри и сажди летяха високо във въздуха, чак до кръжащите птици. Маркъс слезе към фургоните, натоварени, подредени и готови да потеглят. Един от по-младите картадами лежеше в лечителския фургон, ръката му беше обръсната и превързана. Без козината кожата му изглеждаше досущ като на първокръвен.

Мъртвият пират беше завит с брезент. Останалите, вързани с ръце зад гърба, гледаха навъсено и гневно. Хората на Маркъс се хилеха и ръсеха майтапи. Точно като след битка, само дето този път битката се бе разминала почти без кръв. Мокрият пясък се ширеше гладък там, където вълните заличаваха стъпките. Мулетата, слепи и глухи за горящия кораб и смеха на войниците, чакаха пред пълните с коприна и пиринч фургони. Въздухът тежеше от миризма на дим и на сол.

Маркъс усети как мракът в главата му бавно се завръща. Винаги ставаше така след битка — от най-голямата до обикновеното кръчмарско сбиване. Вълнението и стремителността на битката заглъхваха и на тяхно място се връщаше светът с цялото си минало. Когато губеше, беше по-лошо, но дори при победа мракът го чакаше. Той го изтласка встрани. Имаше работа.