Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Маркъс стисна устни до побеляване, дълбоки гневни линии се спуснаха покрай устата му. Мълчеше и Ситрин изтръпна, уплашена, че ще я зареже. Ще зареже и нея, и банката, и всичко. А после той се вгледа в очите й и лицето му се смекчи.

— Е — каза кратко. Куче излая недалеч, после се чу ядна псувня. Маркъс се почеса по врата, звукът беше като от пясък, с който посипваш хартия. — Предполагам, че някой трябва да държи Пик под око.

— Благодаря ти.

— Но на теб пак ще ти трябва охрана. Щом няма да сме ние с Ярдем, значи поне четирима. Понеже ние с Ярдем сме добри колкото за четирима. — Ситрин се усмихна и Маркъс успя да й отвърне със същото. — Само… само ми обещай, че ще се пазиш. Вече съм губил близки хора в Северобреж.

— Обещавам — каза тя.

Макар да си бе създала реномето на изтъкнат и уважаван гражданин на Биранкор, досега Ситрин не беше пътувала отвъд крайбрежните планини, които деляха кралството от Свободните градове, а и онзи преход го беше направила посред люта зима. В представите й релефът навсякъде беше еднакъв — полегати хълмове й камънак, горички и поляни. Теренът между Свободните градове беше точно такъв, плюс сняг и кал. Оттатък последните къщи и чифлици на Порте Олива обаче равнините се ширеха безкрай и там за пръв път Ситрин чу гласа на пеещата трева.

Вътрешността на Биранкор беше равна като тепсия, само тук-там ниски хълмове разчупваха хоризонта, а нефритеният драконов път се протягаше право напред. Хрумна й, че пътят е живо същество, което се навива зад тях и се развива отпред, морска змия, която я придружава през зеления океан на тревата. Ако някой я попиташе, щеше да опише звука на високата трева под ласката на вятъра като шумоленето на слама, която претриваш с ръце. Или все едно вървиш под водопад. Дори най-слабият повей на вятъра разпяваше тревата и на третия ден Ситрин започна да чува и други неща в общия шум — гласове и музика, флейти и барабани, а веднъж и многоброен хор гласове, слети в песен.

Чифлици и ниви се нижеха покрай тях като образи от сън. Понякога Ситрин имаше чувството, че мъжете и жените, които срещат по пътя, може да се окажат от някаква нова, непозната раса или да говорят с шумоленето на безкрайната трева в гласовете си, но не, бяха първокръвни и синаи, лицата им — потъмнели и изсушени от слънцето, дланите им — в мазоли. Хората бяха съвсем обикновени и прозаични, затова Ситрин стигна до извода, че странната нереалност на това място е само илюзия, породена от собствените й тревоги. Но когато едно едро създание, на ръст колкото дребно магаре, но черно и влажно някак, с остри зъби и муцунка като цвете, пресече на бегом пътя пред тях, Ситрин зяпна очарована и ако не бяха тревожните възклицания на охраната й, сигурно пак щеше да се усъмни в здравия си разум.

В крайна сметка и въпреки шегата си кой колко струвал Маркъс изпрати с нея само двама да я пазят. Двама първокръвни, Барт и Корисен Моут. Когато нощта ги завареше далеч от странноприемница или кервансарай, единият отвеждаше коня си край пътя и го разхождаше в кръг, докато тревата се слегне. Макар тревата да беше зелена и свежа, не палеха огньове.

Ситрин лежеше в миниатюрната си спална палатка, отпуснала глава на ръката си. Коженото покривало беше само на педя над нея и запазваше топлината на тялото й учудващо добре. Беше уморена до смърт, гърбът и краката я боляха от ездата. Възелът в стомаха й беше като стар приятел, върнал се неканен в най-неподходящия момент. Не можеше да заспи. Но можеше да се престори поне. Затвори очи. Де да можеше и ушите си да затвори, за да не чува пазачите. Клюкарстваха. За Маркъс.

— Както аз съм го чувал, Пролезер бил наясно, че печели войната само благодарение на капитана — казваше Барт. — Уплашил се да не би Уестер да мине на противниковата страна, направо откачил от страх. Затова след битката при Елис наредил да вземат униформи от мъртви войници на лейди Трациан, облякъл в тях свои хора и ги пратил да убият семейството му. Задържал капитана надалеч, докато жена му и бебето им горели в подпалената къща.

— Не е била бебе — каза Корисен Моут. — А момиченце на шест или седем години.

— Добре де, момиченцето му.

— Просто казвам, че не е била бебе. Капитанът как е разбрал, че са му скроили номер?

— Не знам. Знам само, че разбрал чак след като лейди Трациан надянала оковите.

— Аз пък мислех, че е знаел от по-рано и е изчакал още година, за да подготви отмъщението си. Довършил войната, оставил Пролезер да вземе короната и да се почувства в безопасност и чак тогава му видял сметката.