— Може и така да е било. Остана ли нещо в тоя мях? Я го дай насам.
Кратка пауза, после разговорът продължи.
— Така или иначе, Пролезер се обявил за крал на Северобреж и потеглил към Карс да поеме контрол над града. Седял си в шатрата и правел списък на главите, които щял да отсече, когато капитанът влязъл и му казал, че знае всичко. Разправят как излязъл целият в кръв и с брадва в ръка. Отишъл при дървените стеги, където държали окованата лейди Трациан, освободил я, дал й короната, по която още имало парчета от Пролезер, и й казал да прави с нея каквото иска, той не давал и пукната пара. А след това… изчезнал. Потънал вдън земя и никой нищо не чул за него, докато не се появил в Порте Олива да набира хора за охраната на магистрата.
— Как мислиш, дали е влюбен в нея?
— Барт! По-тихо, ще те…
— Ами! Заспала е отдавна. Сериозно те питам. Така де, ако поиска, капитанът може да си събере частна армия и да приема гарнизонни договори за пет пъти повече пари, отколкото изкарва сега. Но стои при магистрата. Половината момичета в кръчмата биха легнали с него от една дума, но той и половин не казва. Внимава някоя да не си помисли нещо.
— Не бе, човекът просто е верен на мъртвата си съпруга. Не може да легне с друга жена, защото се сеща за своята.
— Аз пък мисля, че е луд по магистрата.
— Казвам ти, човека го мъчи стара скръб, дето е станала на камък в сърцето му — каза Корисен Моут. — Освен това магистрата има хубаво лице, но няма цици.
— Леле, братко — каза през смях Барт, — моли се да е заспала, иначе…
— Не съм — каза Ситрин.
Мълчанието продължи сякаш вечно. Ситрин изпълзя от палатката и се изправи. На звездната светлина мъжете тънеха в оттенъци на сивото и черното. И я гледаха засрамено. Барт още стискаше меха с виното. Ситрин се приближи и му го взе.
— Пихте достатъчно. А сега заспивайте. И двамата.
Без да кажат и дума, двамата се напъхаха в спалните си чували. Ситрин вися над тях още малко, почувства се нелепо и се върна в малката си палатка. Разговорът беше спрял, но тя все така лежеше будна в мрака. Пила беше и по-хубаво вино, но и по-лошо. След малко възелът в стомаха й се поотпусна. За тази безценна способност на виното Ситрин беше научила още при първия дълъг преход в живота си. Очите й се затваряха по-лесно сега, когато алкохолът беше свършил своето, и всичко й се струваше не толкова страшно. Замисли се за Маркъс… не беше възможно да е влюбен в нея, нали? Все едно магистър Иманиел да я поиска за своя жена. Маркъс беше привлекателен, но стар, толкова стар… Ситрин решително насочи мислите си към по-приятна тема. Загубите от „Гръмовран“ бяха включени в доклада, за разлика от приходите от възвърнатия му товар. Трябваше непременно да сведе това до знанието на холдинговото дружество. Както и че Пик беше забранила да се позоват на правото си върху онази част от пиратския товар, която не фигурираше в техния договор.
Зачуди се как биха могли да преработят текста на бъдещите си договори така, че да защитят стоките, в случай че ги намери някой друг. Сигурно можеше да се направи, но досега никой не беше включвал такава клауза в застрахователните договори. Трябваше да попита магистратите за мнение по въпроса. Ако всички потвърдяха, че Пик греши и банката наистина има право върху целия възвърнат товар, тогава банката би могла да предложи много добри условия по договора. Ако имаше шанс договорът да бъде изпълнен, то пълно покритие върху десет процента от стойността изглеждаше съвсем разумно…
Постепенно се унесе, виното и финансовите сметки се смесиха приспивно с шепота на тревата. Даде си сметка, че от известно време очите й са затворени, при това без да полага съзнателно усилие за това. Затвори опипом меха, обърна се на другата страна и усети как тялото й бавно се слива с отъпкания треволяк. Още няколко дни до Сара сюр мер. После корабът. И после Карс. Оставаше да измисли как да убеди големите шефове, че е крайно време да си приберат Пик Устерзал, да я метнат в някой кладенец, а банката да оставят на нея.
Армията напусна Камнипол седмица след отрязаните ръце на лорд Ашфорт. Малка войска, поради липса на време. Двайсет рицари с техните оръженосци. Четиристотин пешаци, повечето селяни, мобилизирани по средата на сеитбата. Двайсетина професионални войници и пет пъти по толкова, които поне веднъж в живота си бяха стъпвали на бойно поле. Останалите бяха пълни новаци. Броните им не приличаха на нищо, мечовете, копията и лъковете бяха събирали прах по тавани и мазета с надеждата никога да не потрябват. Потеглиха в поход още преди вестта за мащабната мобилизация да е стигнала до всички краища на кралството. Щеше да мине още месец преди втората, по-голяма войска да се събере от южните графства и от границата със Саракал на запад. По предварителни преценки империята можеше да мобилизира шестхилядна армия, без да опразни съвсем нивите и да обрече народа си на масов глад идната пролет.
Читать дальше