Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Не знам дали ще са достатъчно, след като завземем белия. А ако техните подкрепления пристигнат навреме, нямаме никакъв шанс. — Досън се извъртя в седлото и нареди на оръженосеца си: — Дай сигнал за формация. Нямаме време.

Строиха се на бойното поле, стрелци, мечоносци и копиеносци, изкараха малката обсадна кула и тарана — дънер с обкован в бронз връх, дълъг колкото да го носят по трима души от всяка страна. Жалка работа. На зимните панаири слагаха по-големи дънери в кладите. Но сега нямаше да завземат замъци, а речни фортове; малкият таран трябваше да свърши работа.

Войската на Досън чакаше в строй. Оставаше му да свърши още едно нещо, преди светът да се обърне в стомана и кръв. Извика Фалон Брут. Мъжът пришпори коня си към него, комичните му мустаци се вееха.

— Лорд Брут — каза Досън. — Бихте ли се заели?

— За мен е чест, лорд-маршале — каза Фалон Брут ентусиазирано, сякаш нямаше търпение да се прояви. Взе рога от оръженосеца на Досън и пришпори коня си към белия тухлен форт. Спря малко извън обсега на стрелците и вдигна рога пред устата си. Досън се напрегна да чуе думите му.

— В името на крал Астер и на лорд-регент Палиако, и в името на Разсечения трон, предавате ли се?

За миг самият ден сякаш затаи дъх. После отговорът дойде, но толкова слаб, че не стигна до Досън. Последва го залп от стрели, сребристи под ранното слънце — забиха се на броени крачки от Брут и неговия кон. Рицарят вдигна отново рога пред устата си.

— Помнете, че съм ви дал шанс, тъпанари такива!

Препусна назад. Лицето му бе зачервено, безволевата му брадичка — вирната. Върна рога на оръженосеца и викна:

— Казвам да им пръснем задниците, лорд-маршале.

— Предложението ви е взето предвид, сър. И благодаря — каза Досън. — Сигнал за пехотна атака.

Пешаците се юрнаха напред като вода през сринала се дига. Стрелци се появиха на парапета на белия форт, стрели захвърчаха от бойниците. Досън не различаваше отделни крясъци в общия рев на атаката, но беше участвал в достатъчно битки и знаеше, че крясъци има. Тук, от разстоянието на командния пост, атаката изглеждаше спокойна и организирана, но там, в реката от тела, чувството беше най-кресливото, най-радостното и най-страшното чувство на света. Бяха започнали и връщане нямаше.

Тесни стълби се издигнаха високо — с куки, с шипове на върха, чу се глухият тътен на тарана, после още веднъж и още веднъж. Онези антийски войници, които имаха щитове, ги държаха над главите си, но малцина разполагаха с тази защита. Две от стълбите захапаха парапета на форта и по тях се закатериха мъже. Досън гледаше напрегнато и хапеше устни. Съзря някакво раздвижване на север. Покрай реката. Мъже с цветовете на Астерилхолд. Поне стотина. Крили се бяха в студената кал край брега, готови да нападнат противника в гръб.

— Сигнал за опасност от север — каза Досън и оръженосецът му вдигна тромпета. Три кратки ноти за опасност, две дълги за север. Мъжете в засада май бяха предимно мечоносци. Копията се брояха на пръсти. Глухият трясък на тарана надвишаваше всичко останало, но нещо в общия рев се промени. Хората на Досън се обръщаха към новия враг.

— Атака — извика Досън и изтегли меча си.

И рицарите на Антеа препуснаха към реката и врага. Пиките се оказаха повече, отколкото изглеждаше отдалече, но пак не бяха достатъчно. Кон изцвили от болка и падна някъде вляво от Досън, но самият той вече се бе врязал в мелето и сечеше с меча си по глави и рамене. Вдясно от него Макариан Вей, барон на Корензал, размахваше боен чук и ревеше стара кръчмарска песен. Вляво Джори преследваше вражески войник, комуто куражът бе изневерил. Досън усещаше приятна болка в пръстите си, по меча му имаше кръв. Еднообразният ритъм на тарана се промени и се разнесоха ликуващи викове. Вратата на белия форт поддаваше.

— Фортът! — извика Досън. — Довършете ги и към форта! Изтласкайте ги тия мръсници! Антеа и Симеон!

Отвърна му нестроен вик, а после рицарите на Антеа завиха с него и препуснаха към белия форт.

Телата на антийски войници и фермери, мъже и момчета, лежаха на меката пръст пред форта, паднали от стълбите или пронизани от стрели. Не всички бяха мъртви. Иззад стените трещяха звуци на битка и заколение. Досън не слезе от коня си, а го пришпори през двора на форта право към другата му врата. Рицарите яздеха след него.

Нефритеният мост се протягаше над реката. От двете му страни бяха прикрепени стари дъсчени перила. Дъските се бяха нацепили от времето и стихиите и само загрозяваха вечния и безразличен драконов път.