Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Картадамът седеше на дюшека, скрил лице в шепи. Тресеше се от хлипове. Маркъс приклекна до него.

— Така — каза му той. — Ето какво ще стане сега. Ще те е яд, много ще те е яд, и ще искаш да си го върнеш. На мен, на банката, на някого. След седмица най-лошото ще е отминало, но дотогава ще си под властта на гнева и няма да мислиш ясно. Ще си казваш, че е по-добре да запалиш къщата, да я изгориш. Щом няма да е твоя, поне да не е ничия. Нещо от този сорт. Слушаш ли ме?

— Разкарай се — изфъфли мъжът между хлиповете.

— Ще приема това за утвърдителен отговор. И ще оставя свои хора тук. В къщата и на улицата, в случай че ти хрумне нещо глупаво. Ако някой влезе в къщата, ще го убият. Ако някой се опита да я подпали отвън, ще го пребият. Хайде да не се стига до това, става ли?

Може да беше заради кроткия му тон, или заради нещо друго, но така или иначе картадамът млъкна, колкото да кимне. А това беше добър знак.

— Ще ти направя едно предложение — продължи Маркъс. — Не го приемай лично, нямам нищо против теб. И ти го правя аз, не банката. Изнесохме багажа ти, а няма къде да го прибереш. Нещата ти ще изгният на улицата. Никаква работа няма да ти свършат. Аз ще ти дам трийсет сребърни монети за всичко, а ти си върви. Започни на чисто.

Сълзи се стичаха от очите на картадама, блестяха като капчици роса върху късата му гладка козина.

— Струват повече — каза той задавено.

— Не и така, на улицата — отвърна Маркъс.

— Трябва да си взема поне марионетките. С тях си изкарвам хляба.

— Добре, избери си три. Цената остава същата.

Мъжът отчаяно заоглежда сандъците и дрехите си, голямата ваза, в която вехнеше букет цветя. Тълпата ги гледаше, къде с насмешка, къде с фалшиво съчувствие.

— Щях да си платя вноската — каза тихо картадамът.

— Не, нямаше — отвърна Маркъс. — Но това вече е минало. Вземи си куклите и среброто и започни на чисто, става ли?

Мъжът кимна. Още сълзи. Маркъс тикна в ръката му кесията с обещаните монети.

— Хайде, хора, да натоварим всичко това без три кукли по негов избор и да го закараме в склада.

— Да, сър — каза Ярдем. — После какво?

— После в банята. Чувствам се мръсен.

Лятото в Порте Олива беше като горски разбойник. Криеше се зад мекия морски бриз и дългите прохладни вечери. Говореше с дружелюбния тон на прибоя и птичите крясъци. И дори по пладне, когато слънцето тежеше като ръка на рамото му, Маркъс го намираше за поносимо. А после идваше атаката — жежки дни и потни нощи. Картадамите стрижеха телата си почти до кожа. Първокръвните и синаите зарязваха скромността в полза на удобството. Малко след пладне търговията замираше, всичко живо търсеше сянката и така до вечерта, когато лятното слънце губеше част от силата си.

Атаката още не беше дошла. Пролетта ги подлъгваше да свалят гарда. Но щеше да дойде.

Ситрин беше заминала преди три седмици и сигурно вече плаваше с кораб някъде между Сара сюр мер и Карс. Дните без нея бяха направени от същия материал като дните преди да замине — въоръжен ескорт за по-крупните суми, зорка охрана на сейфа с ликвидните средства, длъжници, които да бъдат подсетени за закъснелите си вноски. От време на време клиент или партньор на банката се нуждаеше от въоръжена охрана. Сега, когато никой не оспорваше властта на Пик, тя изглеждаше малко по-спокойна, но продължаваше да им измисля дребни задачи, които да свършат, и после се оплакваше, че това й струвало пари. Така че в известен смисъл нищо не се беше променило, а в друг — промяната беше голяма.

— Тръгвам след нея — каза Маркъс.

Ярдем отпи глътка бира. Мълчеше. Мълчеше замислено и неодобрително. Маркъс опря лакти на дъсчената маса. Не бяха в обичайната си кръчма. Трима младежи ясуру с лъскави зелени люспи свиреха на тъпани в двора и сложният ритъм накъдряше въздуха. Маркъс се загледа в чинията си с телешко и грах, после я побутна настрани и каза:

— Сетих се как пътувахме от Ванаи, а Ситрин се правеше на момче.

— Ще облечеш рокля ли, сър?

— Мога да се маскирам като каруцар. Или като търговец. Не е задължително да разгласявам кой съм. Стигна ли в Карс, ще си кротувам, а когато Ситрин си свърши работата там, ще я придружа до дома.

— Защо?

— Няма смисъл да се крия на връщане.

— Не, имах предвид защо ще тръгваш след нея, сър? С какво ще помогне това?

— Не е ли очевидно? За да не пострада.

Ярдем въздъхна.

— Какво? — подкани го Маркъс. — Казвай. Знам, че ти се иска. Кажи ми, че не я заплашва нищо, че Корисен Моут и Барт могат да се грижат за нея не по-зле от мен. Тръгнала е право към война. Истинска война, а не дребните боричкания кой ще управлява Макиа, да речем. Ситрин не си дава сметка колко бързо може да се разпространи насилието. За разлика от теб. Ти знаеш, че съм прав.