Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

На моста стояха трийсетина мъже. Четирийсет по-скоро. Зад тях, на отсрещния бряг на реката, се издигаше кръглият форт. Оттук изглеждаше по-висок, стените му се издаваха под малък ъгъл навън в горния си край, за да затруднят катеренето. Портата му беше затворена и за врагове, и за съюзници.

Но когато я отвореха, за да вкарат хората си, Досън може би щеше да има шанс.

— След мен! — извика той. — Всички след мен!

Оръженосецът му отдавна беше изостанал, но рицарите и войниците подеха вика му. „След лорд-маршала“ — проехтя из форта като камбанен звън. Шестимата бойци вдигнаха захвърления таран и го понесоха. Единият беше целият в кръв, дясното му ухо бе отсечено. Победените вражески войници се стичаха с викове към кръглия форт да потърсят убежище, други спираха и се обръщаха да посрещнат втората атака.

А после над тях се вдигна ново знаме. И още едно. И трето. И четвърто.

Подкрепленията бяха пристигнали. Досън погледна през рамо към своите хора. Почти всичките му рицари бяха налице. Не беше така при пешаците обаче. Те се бяха стопили наполовина. Но все още имаха шанс.

— Стрелците напред! — изрева той.

Само десетина мъже изтичаха напред с лъкове в ръце.

— Не стреляйте едновременно, момчета — извика Досън над рева на водата и крясъците на мъжете, попаднали в капана на моста. — Искам онези копелета отсреща да прокълнат и майчиното си мляко. Не бързайте и се целете добре.

Стрелците опънаха лъкове и стреляха последователно. Мъжете в другия край на моста нямаше къде да избягат. Пищяха и ревяха от ярост. Успяха да се организират за жалка атака и бяха отблъснати. Ставаха все по-малко. Двайсетина. Осемнайсет. Четиринайсет. Десет. Зеленото на нефрита и червеното на кръвта бяха като боички върху палитра на художник, твърде красиви, за да са истински. В пристъп на отчаяние един от тях се метна в бурната вода. Девет. Досън не откъсваше поглед от портата на кръглия форт, по която тропаха обречените мъже. Тя не се отвори.

Нямаше да се отвори.

— Довършете ги — нареди Досън. — Ще пратим съобщение на лорд-регента, че инвазията е спряна и границата е подсигурена.

„И че сме закъснели“ — добави наум. Вдигна меча си и го смъкна рязко надолу в дуелистки поздрав към вражеския командир.

Първата битка във войната беше завършила без категоричен победител, а според собствения му опит това беше лош знак.

— Ще те убия! — извика картадамът и вдигна юмруци. Косматите му страни и чело отнемаха от остротата на гнева и мъжът приличаше повече на сритано пале, отколкото на човек, чиито надежди за по-добър живот току-що са били сринати. — Не можете да го направите. Ще те убия!

— Няма — каза Маркъс. — Просто спри, става ли?

Стражарят от краличината гвардия, първокръвен младеж не по-голям от Ситрин, кимна към картадама и каза на Маркъс:

— Това е заплаха за убийство срещу гражданин. Ако искате, мога да го отведа при магистратите.

— И как ще си плати глобата? — попита Маркъс. — Остави го. Просто е разстроен.

Къщата се намираше на малък частен площад. Младият стражар беше единственият представител на властта. Мъжете и жените, които изнасяха от къщата вещите на картадама, бяха от хората на Маркъс. На Пик. На банката.

Беше се събрала тълпа. Съседи, улични търговци и случайни минувачи. А дори най-малката тълпа задължително се разраства. Енен, картадамката, която Маркъс беше наел в самото начало, още когато Ситрин го беше пратила да набере охрана за новоизлюпения си банков клон, излезе от къщата с хубава марионетка — беше я гушнала, както се гушка бебе. Наведе се и внимателно я остави върху растящата купчина багаж.

— Ами ти? Как можа! — извика й картадамът. — Да направиш такова нещо на човек от своята раса?

Енен не му обърна внимание и пак влезе в къщата. Мъж ясуру — Харт, така му беше името, да — излезе с наръч дрехи. Някои бяха от коприна и брокат. Ясно къде бяха отишли парите на банката, помисли си Маркъс, но не туники и клинове бяха гаранцията по заема. Нито дори марионетките. Беше къщата и сега, когато картадамът беше спрял да обслужва заема си, именно нея бяха дошли да вземат Маркъс и неговите хора. Ярдем наведе глава да мине под ниския праг и излезе с дюшек под мишница. Картадамът избухна в безутешни сълзи.

Един мъж в тълпата се засмя и нададе подигравателен вой, все едно плаче и той.

— Това е всичко, сър — каза Ярдем. — Сега ще заковем прозорците. За да не влезе някой.

— Добре — каза Маркъс.