Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Ярдем стана и си тръгна. Луната се скри зад тъмни облаци. Звездите изгряха, първо една, после шепа, после толкова много и толкова ярки, че не оставяха нищо на въображението. Маркъс ги гледа, докато мислите му не започнаха да гаснат по своя воля, затвори очи и придърпа одеялото да се завие. Ухание на печено свинско подразни обонянието му и изчезна, донесено и отвяно от капризния бриз.

Когато кошмарът очаквано дойде, не се различаваше съществено от предишните. Пламъците, писъците, тежестта на дребното мъртво телце в ръцете му. Само че този път в пожара имаше трима. Събуди се, преди да е разбрал дали третият е той, или Ситрин.

В навечерието на първото си морско плаване Ситрин се бе подготвила психически за разнообразните неволи, свързани с пребиваването на корабна палуба — гаденето, теснотията и най-вече угнетяващата мисъл, че животът ти зависи от случайни фактори, върху които нямаш контрол. Страховете й се оправдаха, но в по-приемлива степен от очакваното. Най-изненадващо беше спокойствието, с което умът и тялото й реагираха на принудителното бездействие. Денем, а и нощем, Ситрин излизаше на палубата и зяпаше вълните или далечната тъмна линия на брега. Нищо не можеше да направи, следователно нямаше нужда да прави нищо. Нямаше значение дали си мечтае корабът да стигне по-бързо до Карс, или я измъчва носталгия по малката й квартира над банката, и понеже нямаше значение, скоро тя се научи да живее в настоящия момент. И беше сред първите, които видяха удавените.

Отначало видя само по-светло петно в морското синьо. Сетне реши, че във водата има нещо — дънер с обелена кора или голяма бяла риба. После дънерът се превърна в тялото на първокръвен, гол, втренчен невиждащо в небето. Един от моряците извика развеселено, Ситрин чу тропот зад гърба си и половината екипаж се струпа на парапета. Удавеният не беше сам. Ситрин видя жена да се носи по водата до него, после още една малко по-назад. А сетне — десетки, стотици. Само за миг морето побеля от тях. Крайниците им се движеха толкова бавно, сякаш ги носеше морето, а не свободната воля. А после един се издигна от дълбините точно под нея — младеж, още дете почти, с тънката снага и дългите крайници на подрастващ или синай. Тъмните му очи уловиха погледа й и той бавно й се усмихна.

— За пръв път ли виждате удавени, магистра? — попита Барт. Ситрин не го беше усетила кога е застанал до нея.

— Само веднъж. Един. В каналите на Ванаи. Но толкова много накуп — не.

— Обикновено плуват на стада, но по-малки. Имаме късмет да видим толкова много наведнъж.

Един моряк извика и скочи през борда. Щом тялото му разсече водата, удавените потънаха като камъни. Включително и момчето, което я гледаше допреди миг. Морякът, който бе скочил във водата, избухна в смях и понечи да се гмурне след тях.

— Задник — измърмори Барт някак между другото.

— Защо избягаха?

— Защото извън водата са бавни и слаби, и защото са голи. Понякога моряците и рибарите по брега си правят жестоки шеги с тях — каза Барт. — Удавените са като всички други. Видят ли заплаха, бягат. Това го правят дори рибите.

Ситрин кимна. Следеше с поглед ухиления моряк, докато другарите му го вадеха от водата. Постара се да запомни лицето му, за да го избягва до края на пътуването.

Карс. Белите тебеширени скали се появиха половин ден преди града, покрили брега като глетчер. Самото море изглеждаше по-бледо тук, дори небето беше в по-светъл нюанс на синьото. Първите признаци за присъствието на дузината човешки раси, които обитаваха тези брегове, бяха риболовните кораби. Малки и черни, те се връщаха към скалистия бряг или се придвижваха на север към по-малките крайбрежни градчета.

Макар и досами морето, Карс не беше типичен пристанищен град. Намираше се в северния край на драконовите пътища и гледаше вълните отвисоко. Плетеница от кейове обхващаше основата на скалната стена, но малцина търговци приставаха тук. Предпочитаха да удължат плаването си до по-гостоприемния бряг оттатък скалите и оттам да придвижат стоката си с фургони до големия град. Ситрин и другите пътници, понеже нямаха много багаж, слязоха на кейовете и изкатериха тясната серпантина до Карс. По скалната стена имаше следи и от други, по-стари серпантини, силно ерозирали и неизползваеми. Един ден лъкатушната пътека, по която Ситрин залиташе в момента, отвикнала от усещането за твърда земя под краката си, и чийто мек бял камък се сипеше на прах по обувките и роклята й, щеше да се превърне в същата непроходима руина. Някой ден в по-далечното бъдеще, надяваше се Ситрин.